- Сигурна ли си?
- Всичко е наред, Сафи. Не забравяй, че аз те научих на изкуството да кормиш.
Сафи се подсмихна, но нишките ѝ засияха развеселено в розово.
- Така ли беше, скъпа нишкосестро? Май си забравила, че във Веняса наричаха мен „Великата месомелачка“ - тя вдигна ръка с престорена важност и се обърна към Райбър.
Следващата усмивка на Изьолт не беше престорена.
- Ти това ли си чула? - викна тя. - Всъщност ти казваха „Великата думомелачка“, Сафи, защото устата ти не спира да мели.
Сафи се спря, преди да тръгне надолу - само колкото да погледне Изьолт и да прехапе палец.
Изьолт не закъсня и веднага захапа и своя.
После се извърна към парапета и завари Мерик с високо вдигнати вежди. Иврен се опитваше да потисне смеха си. Изьолт почувства задоволство, че беше разсмяла монахинята, и по плещите ѝ се разля топлота.
- Радвам се, изглеждаш по-добре - рече Иврен.
- Радвам се, по-добре съм - отговори Изьолт и затършува за нещо остроумно, което да добави. За каквото и да било, което да добави всъщност.
Обаче не ѝ хрумна нищо и бризът довя неловко мълчание. Тя взе да разтрива десния си лакът, колкото да се занимава с нещо.
При това в нишките на Иврен пламна зелена тревога.
- Ръката те боли... колко глупаво от моя страна да оставя мехлемите си долу.
Тя се отдалечи бързешком и остави Изьолт с Мерик.
Сама с Мерик.
С принца, който би могъл да стане част от нишкосемейството на Сафи... или неин враг със същата лекота. С принца, който в момента решаваше накъде - и как - пътуваха Изьолт и Сафи.
Без да си дава точна сметка какво прави, Изьолт изтърси въпроса си:
- Женен ли сте?
Това беше първият въпрос, който задаваха нишковещиците при изработването на нечии нишкокамъни, и като малка Изьолт беше чувала Гречя да го произнася хиляди пъти.
Мерик стисна далекогледа в пръстите си по-здраво. В нишките му просветна изненада.
- Хм... не.
- Имате ли възлюбена?
Той събра далекогледа, а в нишките му се преплете отвращение.
- Нямам възлюбена. Защо питаш?
Изьолт въздъхна наум.
- Нямам интерес към вас, Ваше Височество, така че ми спестете презрението си. Просто се опитвам да преценя дали да тръгнем с вас към Дейна, или не.
- Дали да тръгнете? - тялото и нишките му се отпуснаха. - Нямате особен избор.
- Ако наистина смятате така, значи сериозно ни подценявате със Сафи.
Бузите му - и нишките също - лумнаха в гневно червено, затова тя реши да съкрати нишковещерския си разпит. И все пак, когато той се завъртя на пети, за да се отдалечи, тя препречи пътя му.
- Не ме харесвате - рече му. - Не сте и длъжен. Просто не забравяйте, че ако някога сторите нещо на Сафия фон Хастрел, ще ви насека на парчета и ще нахраня плъховете с тях.
Мерик не отговори - макар че изглеждаше изключително разгневен, когато я заобиколи и се насочи към стъпалата.
Синьозелената жилка на разбирането в нишките му обаче даде на Изьолт да разбере, че не само я беше чул, а и че беше приел предупреждението ѝ.
Което беше добре, защото го беше отправила съвсем искрено.
Сафи беше приклекнала ниско в лодката. Водата плискаше край бордовете, а Райбър въртеше веслата, за да ги откара с Изьолт, Иврен и Мерик до брега.
Когато тя я отведе под палубата, Сафи ѝ се извини, че ѝ беше докарала неприятности. Райбър просто повдигна рамене.
- Адмиралът много ръмжи, но не хапе. Освен това не го е яд на мен.
Това беше пълната истина. Мерик почти не беше поглеждал Сафи, откакто бяха влезли в залива, а щом тя се опиташе да го попита нещо - „Пеша ли ще пътуваме? Имаме ли провизии?“ - просто се обръщаше на другата страна.
Което - разбира се - я караше единствено да настоява за отговор още по-упорито. Предпочиташе да ѝ изръмжи и дори да почувства ухапването му, отколкото да го гледа как се преструва, че тя не съществува.
След минути лодката достигна до брега, Райбър скочи в дълбоките до колене вълни и я издърпа на брега. Мерик и Иврен скочиха пъргаво на сушата. Сафи и Изьолт обаче не бяха толкова грациозни.
- Матю и Хабим не успяха да ни научат на това – рече Изьолт и се опря на ръцете на Райбър и Сафи, за да скочи. - Трябва да ги известим, че слизането от лодки е ценно житейско умение.
- Не чак толкова ценно - обади се Райбър. - Просто слизаш и се качваш.
Сафи се прокашля.
- Изьолт се опитва да се пошегува.
- О... - захихика се Райбър. - Извинявай. Досега съм срещала само една нишковеща, при това много стара. Вероятно в момента виждаш нишките ми ?
- Аха - отвърна Изьолт. - Позеленели са от любопитство.
На лицето на Райбър се изписа доволна усмивка.
- А... можеш ли да видиш и сърдечната ми нишка?
Изьолт сбърчи нос и стрелна Сафи притеснено с очи, преди да отговори:
- Аха, виждам я. Той е на кораба.
Райбър се ухили още по-широко - макар че очите ѝ грееха с отнесена празнота.
- Райбър - кресна Мерик.
Момичето се стресна, след което закрачи изпълнително към своя адмирал.
Сафи се наведе към Изьолт.
- Защо ме погледна, когато Райбър попита за сърценишката си?
- Защото в нея има синьо - отвърна тя равно. - Тоест любовта ѝ е свързана с тъга.
- О... - прошепна Сафи.
Гърлото я стегна при мисълта, че някаква тъга свързваше Райбър и Кълен.
Изьолт заскача по пясъка и се присъедини към Иврен, която разглеждаше един мъртъв буревестник на няколко крачки от тях. Сафи изчака Мерик.
- Като втори помощник-капитан - рече той на Райбър, чиито плитки подскачаха на вятъра, - Хермин командва кораба до оздравяването на Кълен. И запомни едно: не яжте рибата и не пийте водата. Това тук не е като река Тимец - нашите водовещи не са били тук. Ще умрете, преди още да сте преглътнали. Също така, погрижи се Хермин да не напъва вещерските си умения прекалено. Щом Ловац не отговаря, няма какво да направим.
Райбър отдаде чест с юмрук пред гърдите, а Мерик отправи поглед към кораба. Няколко дълги мига вълните галеха стъпалата на Сафи - в ботушите на Райбър, - но тя не се отдръпна. Просто изчака принцът да приключи тихото си сбогуване.
След като го направи - както си пролича по внезапно изправения му гръб и подръпването на яката, - той се завъртя и я подмина.
- Безопасни пристани! - викна Райбър след тях.
- Безопасни пристани - отвърна Сафи, подтичвайки след Мерик.
Изьолт се изравни с нея. Иврен ги следваше, без да изостава, с далеч повече грация от тях двете. Плажовете около Веняса бяха пясъчни и ситните камъчета не понасяха кой знае колко добре на глезените на Сафи. Освен това тя бързо се увери, че прескачането на мъртви птици не беше толкова лесно.
Когато обаче се обърна към Изьолт, за да се оплаче, установи, че нишкосестра ѝ вече се е задъхала.
- Добре ли си? Да забавим ли крачка?
Изьолт настоя, че е добре. След което извиси глас:
- Къде отиваме, Ваше Височество? Защото ми се струва, че вървим към стена.
Действително сякаш се бяха насочили към два високи скални бряга, които се събираха в ниска козирка, обсипана със сталактити.
След като стана ясно, че Мерик няма намерение да говори - Сафи беше впечатлена, че Изьолт изобщо беше решила да опита, Иврен отговори вместо него:
- Там има скрита пещера. Трябваше да остане в тайна, както и целият залив.
- Никой няма да ни види - изсумтя Мерик.
Той се насочи към десния ръб на козирката и се шмугна под един сталактит.
Сафи го последва. През процепите в скалния таван се процеждаха тънки утринни лъчи. Пътеката пред нея - очевидно изсечена от хора - беше толкова тясна, че ѝ се наложи да обърне тяло настрани.
След няколко стъпки Мерик се изправи. Сафи рискува и последва примера му. Главата ѝ не се удари в острите скали - макар че се намокри.
- Водата отровна ли е? - попита тя и пипна косата си.
- Не на допир - отвърна Иврен. Гласът ѝ беше приглушен от тялото на Изьолт пред нея. - Повечето сладка вода в района е опасна за пиене, но част от нея си остава чиста независимо от всичко.