Той бутна острието напред, докато ризата на Йорис не се опъна. Това беше прекалено, а Йорис беше наясно колко бързо кипва гневът на Нихар.
- Иврен е визер на Нубревна и сестра на краля, така че ще се отнасяш към нея с нужното уважение.
- Тя се отказа от титлата си, щом прие карау...
Ботушът на Мерик се заби в коляното на Йорис. Мъжът се свлече на земята, а всички наоколо опънаха лъковете.
Йорис обаче избухна в смях - звук, който напомняше трошене на камъни. Той вдигна глава.
- Ето това е принцът, когото помня. Просто трябваше да проверя дали не си омагьосан от ‘матчето - това е. Това е всичко.
Той продължи да се смее, след което с лекота се изправи.
Лъковете и стрелите се отпуснаха едновременно, а Йорис се поклони елегантно.
- Позволете на скромния ви слуга да ви придружи до новия ви дом.
- Нов? - повдигна вежди Мерик и прибра сабята в ножницата.
На лицето на Йорис се изписа хитра усмивка.
- Ноден е благосклонен към нас тази година, Височество, а само глупак не би приел даровете Му.
Утринното слънце приличаше над Мерик, а сянката му се виеше зад него и пълзеше по избелелите от лъчите борови дънери и по прашната, жълтеникава земя. Сафия се държеше на десет крачки по-назад, близо до Изьолт, а Иврен вървеше последна.
Той с облекчение установи, че стига да не чуваше и виждаше домната, почти не я забелязваше.
И стига тя да не лежеше отгоре му.
Все пак хвърляше по някой поглед на всеки няколко минути, за да се увери, че жените не изостават. Изьолт не се оплакваше и не ги бавеше, но все още не беше напълно оздравяла. Лицето ѝ беше непроницаемо като сняг, но въпреки това си личеше, че е стиснала челюсти.
Да, обаче когато беше изненадала Мерик с чудатите си въпроси на борда на „Жана“, видът ѝ беше доста свиреп, като сега. С една дума, човек трудно можеше да разбере какво точно чувстваше тя... и дали изобщо чувстваше нещо.
За щастие на Изьолт и Иврен, предубедените пазачи на Йорис се бяха стопили в тихата гора още в първия километър на прехода им. За щастие на Мерик пък въпросните войници бяха пръснати на хиляди хектари из призрачната гора.
Ако Сафия решеше да избяга, хората на Йорис щяха да я спипат за няколко минути.
Той обаче се съмняваше, че тя би избягала. Не и докато Изьолт все още не беше оздравяла.
Групата продължи напред, а притихналият пейзаж си оставаше все същият. Безкрайно гробище от напукани дървета и избелели дънери, трупове на птици и земя, суха като кокал. Когато идваше тук, Мерик говореше тихо и държеше главата си сведена.
Йорис нямаше подобни скрупули. Той гръмогласно засипваше Мерик с новости около мъжете и жените, с които беше отраснал принцът. Мъже и жени, които едно време бяха живели и работили в имението на Нихар. Изглежда, всички вече се бяха преселили в този нов дом заедно с Йорис и войниците му.
Въпреки всичко наоколо принцът си даде сметка, че все пак се надява да открие някакви признаци на живот. Някой лишей, туфа мъх... би се зарадвал на каквато и да било зеленинка. Въпреки това обаче положението беше точно каквото го беше описал на Кълен... нищо не се беше променило. На изток или на запад, в този свят на смърт и отрова всичко изглеждаше еднакво.
Йорис достигна до едно разклонение на пътеката - десният път продължаваше покрай брега на Яданско море, а левият навлизаше в сушата. В този миг през ума на Мерик премина тревожна мисъл.
- Щом всички са се преместили, майката на Кълен също ли е заминала? Той имаше намерение да я посети.
- Карил остана в имението - отвърна Йорис, - така че Кълен ще я открие точно където я остави. Единствено тя не тръгна с нас. Така или иначе, никога не се почувства у дома си тук. В сърцето си завинаги ще остане аритовка.
Той откачи манерката от колана си, поклати глава и пое по левия път.
Мерик го последва, като забави крачка достатъчно, за да се увери, че Сафия, Изьолт и Иврен също го следват.
- Вода? - предложи Йорис.
- Да, моля.
Устните му бяха станали като хартия, а езикът му - като лепило. Сякаш съсухреният пейзаж изсмукваше влагата направо през порите му.
Той обаче се постара да не пие твърде много. Кой знае колко пречистена вода имаше Йорис напоследък...
- Това ново място - поде и му върна манерката - явно не е близо до имението на Нихар. Струва ли си да бием толкова път?
- Аха - отвърна онзи и му се усмихна. - Но няма да ти казвам нищо повече. Искам сам да видиш Дара на Ноден. Когато старите ми очи го зърнаха за пръв път, се разплаках като бебе.
- Разплакал си се? - повтори Мерик с недоверие.
Вестта, че по лицето на ловеца бяха текли сълзи, звучеше също толкова вероятна, колкото ако по дъбовете и боровете наоколо напъпеха листа.
Йорис вдигна ръката с трите си пръста.
- Кълна се в Кораловия трон на Ноден, направо си изплаках очите, Ваше Височество. Само почакай и ще видим дали и с теб няма да стане същото.
Усмивката му помръкна също толкова бързо, колкото се беше появила.
- Как е кралят със здравето? По тези предели не получаваме вести често, но преди няколко седмици разбрах, че се влошава.
- Държи се - беше единственият отговор на Мерик.
„Държи се, не отговаря на призивите на Хермин и вероятно награждава Вивия за пиратските ѝ набези!“
С няколко резки движения Мерик свали редингота си и избърса потта от челото си. Вреше. Задушаваше се. Искаше му се да беше оставил проклетото палто на „Жана“. Ама че проклета жега. Всеки лъч, отразен от позлатените копчета - същите, които беше лъскал толкова старателно и които бележеха ранга му на командир на кралската флота, - сякаш проблясваше по усмивката на Вивия.
Йорис и Мерик завиха по пътеката и мъртвата гора отстъпи пред голия склон на хълм. Бедрата на Мерик се загряха още с първите десетина крачки, а ботушите му се пързаляха твърде лесно по ситните камъчета. На половината път той спря, за да избърше потта, надвиснала на веждите му, и да провери жените след себе си.
Сафия кръстоса очи с неговите. Устните ѝ се отвориха, тя вдигна ръка и размърда пръсти в поздрав.
Той се направи, че не е забелязал, и премести поглед на Изьолт, която беше стиснала челюсти* приковала вниманието си в земята. По лицето ѝ се стичаше пот, а под черната си рокля на нишковеща вероятно беше опасно прегряла.
Накрая той насочи вниманието си към Иврен. Подобно на него, тя беше свалила наметалото си и го носеше на вързоп под едната си ръка. Той си каза, че това вероятно не отговаря на манастирските правила, но не я винеше.
Тъкмо отвори уста, за да обяви кратка почивка, когато Иврен забави крачка. Тя изрече нещо неразбираемо и посочи на изток. Сафия и Изьолт също спряха и проследиха пръста ѝ. После на лицата им изгряха усмивки.
Той обърна очи наляво... и усети как и собствените му устни се отпускат. Съсредоточен върху движението напред, не беше поглеждал на изток, за да види далечния, черен връх, очертан на фона на оранжевото утринно небе. Двата хребета от двете му страни го оприличаваха на лисича глава.
Това беше Кладенецът на водата във Вещерия - нубревненския Кладенец на произхода. Преди векове беше повод за гордост за народа му и най-могъщите водовещи произлизаха от Нубревна. После обаче хората се бяха преместили и Кладенецът беше пресъхнал. Ако на Континента изобщо бяха останали някакви водовещи, те определено не бяха в Нубревна.
- По-бързо, Височество!
Викът на Йорис пресече мислите му и го подтикна да продължи. Петите му се захлъзгаха по камъните, коленете му запукаха... Но накрая той стигна горе, изплезил език, с омекнали крака. Наложи се да стисне Йорис за рамото, за да се задържи прав.
Зелено, зелено и пак зелено.
Гората беше жива - една огромна ивица от нея в подножието на хълма, тучно разлистена, все още дишаше и се виеше в света от бяло и сиво. Следваше реката до...
Очите на Мерик спряха на ливадите с пасящи овце.
Овце.
В гърлото му заклокочи смях. Той премигна, после пак. Това беше земята от детството му. Гора, живот, движение. Това беше домът му.