Спеченият въздух в каютата се сгорещи още повече. Извинението ѝ направо го накара да закипи, а Мерик остана приковал поглед в нея няколко дълги удара на сърцето си. След което на устните му заигра усмивка.
- Мисля, че в момента не се извиняваш заради чичо си. Поне не изцяло.
Сафи прехапа устни, но не извърна очи. Искаше той да забележи как се чувстваше. Да прочете разкаянието в очите ѝ.
Усмивката му се изви по-широко, той кимна - почти сякаш приемаше извинението ѝ - и отново насочи вниманието си към договора.
- Чичо ти просто държи да не пострадаш. Заяви го доста категорично, а и е съвсем естествено да бъде педантичен по отношение на здравето на племенницата си.
- Чичо ми - тя махна снизходително е ръка - би сметнал, че съм в отлично здраве, дори да бях намушкана четири пъти и надупчена от сто стрели. Вероятно окото му няма да трепне дори да ме съсечеш, принце.
Мерик се изсмя.
- Предлагам да не опитваме, става ли?
Той въздъхна и се наклони встрани, докато лявата му ръка едва не докосна тази на Сафи. А миризмата му не нахлу в ноздрите ѝ. Солена вода, пот и сандалово дърво.
Не беше твърде неприятна. Да не говорим, че ѝ беше трудно да отлепи поглед от голите му китки - като нищо два пъти по-дебели от нейните, както и от тънките косъмчета по предмишниците му.
- Ами годеникът ти? - попита той нежно и внимателно. - Как би се почувствал император Хенрик, ако бъдеш пронизана от сто стрели?
Още преди да мигне, кръвта закипя в ушите ѝ. Защо я разпитваше за Хенрик? И защо имаше чувството, че съдбата на целия свят зависи от отговора ѝ?
Когато най-сетне проговори, гласът ѝ звучеше изопнат като тетивата на лък.
- Хенрик не ми е годеник. Не мога да го приема. Няма да го приема. В един момент танцувам с теб на бала, а в следващия... - тя се изсмя дрезгаво. - В следващия император Хенрик ме обявява за бъдещата си съпруга.
Мерик издиша звучно.
- Искаш да кажеш, че дотогава не си знаела?
Тя поклати глава, като отбягваше очите му - макар че усещаше, че ги е впил в нея.
- Не знаех и за това диво бягство, което ми спретна чичо ми. Той спомена нещо за големи планове, но и за милион години не бих могла да предположа, че ще бъда отвлечена от Веняса, преследвана от кръвовещ и качена насила на кораба ти. Всичко е един огромен, безкраен водопад от изненади. Поне всичко това ме държи извън лапите на Хенрик.
Тя отново се изсмя притеснено, наведе се напред и се престори, че разглежда картата. Обаче секундите минаваха, а очите ѝ не виждаха и една река или път. Сякаш контролът над положението се местеше - изплъзваше се от нейните ръце и влизаше в тези на Мерик.
Накрая той се пресегна над картата и потупа една извита синя линия. Ръката му докосна нейната.
Докосването изглеждаше случайно, но тя знаеше - убедена беше - по начина, по който се движеше той, уверено и решително, че всъщност изобщо не беше случайно.
- Ще бивакуваме тук - рече той. - Йорис каза, че потокът е чист.
Сафи кимна. Или поне се опита. Сърцето ѝ беше заседнало в гърлото, а движенията ѝ бяха станали некоординирани. Дори трескави, а тя не можеше да кръстоса очи с неговите. Всъщност гледаше къде ли не по лицето му, само не и в очите.
Брадичката, бузите и горната му устна бяха покрити с набола брада. Триъгълникът между веждите му беше сбръчкан, но не от недоволство. Беше напрегнал внимание. Онова, което привлече вниманието ѝ най-вече обаче, беше ямката в основата на шията му - стори ѝ се, че забелязва трепкането на кожата от пулса му.
Накрая тя пое риска да вдигне очи и установи, че неговите очи бродеха по лицето ѝ. По устните ѝ. По шията ѝ.
Вратата се разтвори широко. Сафи и Мерик отскочиха един от друг.
Иврен влезе... и мигом отстъпи назад.
- Аз... да не прекъсвам нещо?
- Не - отсякоха и двамата едновременно и отстъпиха по две крачки назад. А после и трета, за всеки случай.
Изьолт изкуцука в каютата след монахинята. Беше свалила качулката, разкривайки бледото си лице. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне...или и двете.
Сафи се спусна към нея, улови я за ръката и я отведе до един стол. После разкопча карауенското наметало от шията ѝ и го подаде на Иврен.
- Много си потна. Зле ли ти е?
- Просто имам нужда от почивка - отговори Изьолт.
Мерик ѝ подаде чаша вода и тя му кимна с благодарност.
- Благодаря.
- Почивката няма да е достатъчна - настоя Иврен. - Нуждае се от лечение.
Дъхът на Сафи секна в леден ужас.
- От огневещ-лечител?
- Не от огневещ - побърза да я успокои Иврен, - но с неща, които в момента не мога да ѝ предложа. Изтощена съм - от дни смуча от силата си... - тя замлъкна и прехвърли очи на Мерик. - Ако можеше да идем при Кладенеца, бих могла да ѝ помогна.
Принцът застина и триъгълникът на челото му се задълбочи.
- Кладенецът не е лекувал никого от векове.
- Да, но може би ще увеличи моята сила - възрази Иврен. - Най-малкото, може да промием раната ѝ - водата там е съвършено чиста.
- Не е далеч - долетя нов глас.
Йорис. Той прекрачи през високия до коленете му праг и попи чело с ръкав.
- Пътеката покрай реката стига дотам. Надали ще ни отнеме повече от десет минути.
- Ами хората ти? - попита Мерик, все така смръщен. - Патрулират ли в района?
- Разбира се. Чак до самата граница на земите на Нихар.
Мълчание. След което Мерик кимна, лицето му се отпусна и доби почти спокойно изражение.
- Лельо - рече той на Иврен, - заведи Изьолт до Кладенеца. Излекувай я, ако можеш, а аз ще дойда да ви взема на следващия удар.
Монахинята изпусна дъх с въздишка.
- Благодаря ти, Мерик - тя сложи ръка зад гърба на Изьолт. - Хайде. Няма да бързаме.
Изьолт стана, Сафи понечи да я последва... но после се спря. Обърна се към Мерик, който се беше втренчил в нея.
- Бих искала да ида с тях - рече тя. - Но няма да го правя, ако смяташ, че излагам споразумението на риск.
Той се поизправи, сякаш изненадан, че се е загрижила за договора. И за него.
- Договорът надали ще пострада. Само че...
Той се доближи, пресегна се мъчително бавно и обви лявата ѝ китка с пръсти. Тя не се възпротиви, затова той вдигна ръката ѝ с дланта нагоре.
- Ако опиташ да избягаш, домна - говореше с нисък глас, от който гърдите ѝ затрептяха, - ще те намеря.
- Ами? - тя изви вежда, преструвайки се, че не усеща допира му. И че коремът ѝ не пърха и не се свива от гласа му. -Обещаваш ли, принце?
Той се засмя лекичко и прокара пръсти по опакото на ръката ѝ. Палецът му остави огнена диря по дланта ѝ... После той я пусна, без да става ясно защо изобщо я беше хванал.
- Обещавам, домна Сафия.
- Сафи - рече тя и със задоволство отбеляза, че гласът ѝ беше спокоен... както и че Мерик се усмихваше. - Наричай ме „Сафи“.
След това тя се поклони с глава веднъж и излезе от каютата след Изьолт и Иврен на път към Кладенеца на произхода в Нубревна.
Пътеката до Кладенеца на водата не беше лесна и Изьолт се изтощи до смърт, още преди да оставят зад гърба си Дара на Ноден. Дори се съмняваше, че Иврен всъщност вървеше по истинска пътека. Беше стръмна, обрасла с пареща коприва (в която Сафи се навря и нададе могъщ вой), а насекомите и птиците вдигаха такава врява, че Изьолт се притесни да не би гръдният ѝ кош да се пръсне от вибрациите.
Най-трудната част обаче беше стръмното изкачване до върха между двата хребета, на който се намираше Кладенецът на произхода. С помощта на Сафи и на Иврен обаче тя най-сетне изкачи хълма от черна скала и затаи дъх.
Намираше се край Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия. В карауенската книга имаше негова илюстрация, но това тук, истинският Кладенец...
Беше толкова по-въздействащ на живо. Една картина не би могла да улови всички подробности, отсенки и движения на мястото.
Край тясното корито на равно разстояние бяха разположени шест кипариса (макар и изсъхнали и оголели); водата вътре беше кристалночиста и разкриваше ясно скалистото дъно. В книгата ѝ пътеката от каменни плочи около Кладенеца беше изобразена сива, но тук Изьолт забеляза, че всъщност беше в милион оттенъка на древен бял цвят. Отвъд каменния ръб на Кладенеца се простираше Яданско море, синьо и безбрежно, но учудващо спокойно. Съвсем ефирен солен ветрец нежно къдреше повърхността на Кладенеца.