Той запълзя към грохота на реката, а магията му долови много миризми - твърде много. Наоколо имаше доста хора и беше изключено той или Леополд да преминат незабелязано. Реката също беше проблем. Щеше лесно да я прекоси сам, но не можеше да издърпа и принца след себе си.
Налагаше се да потърсят друг път с надеждата отново да уловят дирята на Сафия по-нататък.
Той запълзя обратно към принца, обмисляйки най-подходящата посока, в която да продължат... както и на каква скорост можеше да се надява дори и Леополд да забързаше ход доброволно.
Клекна до дънера, готов да му подаде ръка...
Принцът не беше отдолу.
Едуан мигновено подуши въздуха за мириса му - търсеше новата кожа и задимените огнища.
Обаче не успя да улови и него. От мириса му се долавяше съвсем блед оттенък. Той застана на четири крака и бръкна под падналото дърво, в случай че някоя чаровеща го подлъгваше или отдолу имаше скрит проход.
Нито едното, нито другото; принц Леополд беше избягал.
Едуан изпълзя отпред, претърколи се и се изправи. Сърцето му ускори ударите си, а тялото му се изпълни с гневен страх. Трябваше ли да потърси принца, или можеше да го изостави?
През дърветата задуха вятър, подгони мислите му, а после ги изпъди окончателно. Тук имаше и друг кръвомирис. Който беше надушвал и преди.
Чисти езера и ледени ветрове.
Ръката му мигновено сграбчи дръжката на меча. Той огледа гората и вещерските му способности трескаво се опитаха да усвоят мириса. Да го разпознаят и запомнят.
Когато прозрението най-сетне дойде, Едуан едва не падна. Беше усетил мириса на кея във Веняса.
Тоест някой го беше проследил до Нубревна. И беше отвлякъл Леополд, принца на Картора.
ТРИДЕСЕТ И ТРИ
Мерик не беше очаквал ездата да бъде толкова противоречива смесица от мъка и наслада.
Следобедното слънце пробиваше през сухите клони на дъбовете и тъчеше дантела от сенки по прашната пътека. На трийсет левги източно от Дара на Ноден животът отново изчезна. Яздеха през тихо гробище, където се чуваха единствено тропотът на дорестата кобила на Мерик, потракването на сбруята ѝ и копитата на пъстрия кон на Иврен и Изьолт на двайсет крачки зад тях.
Иорис му беше отстъпил най-добрите си коне и им беше дал храна, вода, постелки и сигнален камък - ефировещерско парче кристал, което пламваше ярко, ако към лагера се зададеше опасност. Той щеше да им позволи да се наспят тази нощ, без да се налага да стоят на стража.
Мерик жадуваше за сън. Не беше спал от доста време насам.
Мирисът на сол нахлу в носа му - беше долетял с нов порив на вятъра. Яданско море оставаше скрито зад избелялата от слънцето гора, но пътеката никога не се отдалечаваше твърде много от бриза.
Не че той го разхлаждаше. Не и със Сафия фон Хастрел на седлото му.
Въпреки че позата му... допирът до формите ѝ, обвил ръце около тялото ѝ, за да държи юздите... му даваше пълното основание да бъде разгорещен, тя значеше още, че коленете му щяха да се протрият, а краката му непрекъснато изтръпваха. Подозираше, че щом се установяха на мястото за лагер, той щеше да куцука като Хермин.
Мускулите му обаче далеч не го занимаваха, докато кобилата подскачаше бодро по голата пътека. С всяка нейна крачка бедрата, хълбоците и коремът му се търкаха в гърба на Сафи и колкото и да се опитваше да мисли за Дара на Ноден - да си припомня посрещането там и гордостта, която беше изпитал, - в мозъка му се въртяха други мисли.
Формата на бедрата на Сафи. Извивката между рамото и шията ѝ. Как го беше предизвикала в капитанската каюта -танц с очи, думи и уж случайни докосвания.
От онзи миг насетне магията му - на гнева, който може би изобщо не беше гняв - направо кипеше под кожата му. Твърде сгорещено. Твърде твърдо.
Поне двамата се бяха помирили и вече му беше по-лесно да говори с нея. А тя го засипваше с хиляди въпроси. „Колко души живеят в Ловац? Ноден бог на всичко ли е, или само на водата? Колко езика знаеш?“
Той отговаряше на всичко с готовност. „В Ловац има около сто и петдесет хиляди души, но при война могат да станат четворно повече. Бог е на всичко. Говоря лошо карторски, прилично марстошки и отлично далмотски.“ Накрая обаче и той реши да зададе един въпрос.
- Карторците или марсточаните близо ли са? Можеш ли да ми кажеш чрез силата си?
Тя поклати леко глава.
- Мога да разпозная дали някой говори истината, или лъже. Когато погледна някого, виждам истинския облик на сърцето му, намеренията му. Но не мога да проверявам факти и твърдения.
- Хм-м-м. Истинския облик на сърцето?
Той ѝ подаде водата. Тя отпи предпазливо, а той добави:
- И какво виждаш, когато погледнеш мен?
Тя се скова в ръцете му, а по гърдите му прескочиха някакви едва доловими искрички. После тя се отпусна и се засмя.
- Объркваш способностите ми - тя му върна мяха. - В момента твърдят, че мога да ти се доверя.
Той изсумтя тихо и също отпи. Водата беше затоплена от слънцето. След две глътки отпусна мяха.
- Мога ли да ти се доверя? - погледна го тя през рамо.
Той се усмихна.
- Стига да се подчиняваш на заповедите ми.
Стана му драго - невероятно драго, - когато репликата му спечели наперен сумтеж.
- Имаш опасно умение - рече той, щом тя се обърна напред. - Разбирам защо хората са готови да убиват за него.
- Вярно, могъщо е - призна тя. - Но не толкова, колкото смятат хората... А напоследък се убеждавам, че дори аз самата го надценявам. Лесно се заблуждавам от силната вяра. Ако човек вярва в онова, което говори, магията ми не може да долови разликата. Ще позная, ако някой изрече откровена лъжа, но когато хората мислят, че говорят истината, вещерството ми го приема - тя замълча, а после добави почти раздразнено: - Затова не повярвах на думите ти, че Нубревна се нуждае от търговско споразумение. Способностите ми твърдяха, че е вярно. Те обаче казаха същото и за лъжите в учебниците ми по история.
- Ех... - въздъхна Мерик, впечатлен от тъгата в гласа ѝ... както и от начина, по който той караше магията му да жужи в гърдите му.
Той стисна юзди в ръце и вещерският му знак се разкриви върху жилите му.
За половин удар на сърцето се отдаде на фантазията, че Сафи не е домна, а той не е принц. Че са просто двама пътници на голия път, където единственият шум бяха копитата на конете, повеите на вятъра и разговорът на Иврен и Изьолт зад тях.
Пустошта наоколо обаче скоро обсеби мислите му, заедно с неизбежния кръжец тревоги, които не можеше да овладее. Кълен... Вивия... Крал Серафин.
Сафи като че усети накъде се беше насочил умът му и подхвърли:
- Носиш твърде тежко бреме, принце - тя се сгуши и се облегна на гърдите му. - Не съм срещала човек с толкова грижи.
- Роден съм с титлата си - каза той дрезгаво и леко я придърпа до себе си. Прие близостта, с която му говореше. С която го докосваше. - И я приемам сериозно. Въпреки че никой не иска да го правя.
- Това обаче е всичко, нали? - по гръбнака ѝ премина предизвикателна тръпка. - Харесва ти да се чувстваш полезен. Дава ти цел в живота.
- Може би - промърмори той отнесено.
Близостта ѝ го разсейваше. Както и начинът, по който дъхът му и вятърът си играеха с непокорните ѝ къдрици. Накрая той си наложи да смени темата и да се съсредоточи върху думите на Сафи, не върху близостта й:
- Говориш отличен нубревненски. Почти без акцент.
- Години уроци - призна тя. - Макар че научих най-много от наставника си. Той е думовещ и магията изглажда акцента му. Караше ме да се упражнявам с часове с Из.
- Какво образование... - поклати глава Мерик. - И физически тренировки, в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш, Сафи. Помисли каква можеш да станеш.
Тялото ѝ трепна лекичко и тя тръсна крак.