- Предполагам - рече накрая, - че мога да се сдобия с власт, да променя нещата или да правя каквото умееш и ти - каквото и да е то, принце, но бих подхванала обречена битка. Нямам нужните качества, за да застанеш начело на хората си. За да ги водя. Твърде съм... непостоянна. Ненавиждам да стоя на едно място и с изключение на Изьолт в живота ми няма нищо сигурно.
- Значи, цял живот ще бягаш? Дори и ако някой пожелае да...
Той не довърши. Последната дума се запъна в гърлото му - да останеш.
Дори неизречена обаче, тя нажежи въздуха помежду им и Сафи се обърна към него, повдигнала вежди. После прикова очите си - прекалено сини - в него, на един пръст от неговите.
И изведнъж разстоянието между тях като че изчезна. Тази река не му беше подвластна, преливаше през бреговете си, а той не успя да измисли друго, освен да спре кобилата, да вдигне Сафи и...
Не. Не можеше да позволи на мислите си да тръгват нататък. И нямаше да го направи. Закачките бяха едно, но докосването... Можеше да го отведе на рисковано място. До рискован край. Не и с карторска домна. Не и с годеницата на императора.
Затова той отправи отчаяна молитва към Ноден денят да свърши по-бързо, преди той - или магията му - съвсем да излезеха от контрол.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Изьолт и останалите стигнаха до избраното за лагера място едва когато розовият слънчев диск вече се скриваше зад Яданско море. Тя вече беше напълно убедена, че бедрата ѝ са безвъзвратно деформирани отвътре.
Потокът беше чист - както беше обещал Йорис, - поради което около него беше изникнала гъста горичка. Той течеше буен и при дъжд заливаше тясното си корито. Затова след като напоиха конете, Мерик нареди да разположат лагера си на близкия хълм, в сянката на дъбове и скали.
Разбира се, беше нужно доста време, докато Мерик даде заповедта. Двамата с Иврен прекараха поне четвърт час, съзерцавайки папратовите стъбла, заслушани в песента на нощните жаби. Нишките им бяха толкова еуфорични, толкова триумфални, че Изьолт посъветва Сафи просто да ги остави на спокойствие.
Накрая обаче дорестата кобила се отегчи от чакането. Тя пощипна Мерик по рамото с устни и го накара да се опомни. Докато Изьолт и Иврен събираха дърва за огън за вечерята, Сафи и принцът вчесаха конете.
Над главите им цвъртяха бързолети, които като че се радваха на компанията им не по-малко, отколкото Изьолт - на звуците им. Беше благодарна за всичко, което отвличаше вниманието ѝ от нишките, затуптели над Сафи и Мерик. Докато яздеха заедно, яркостта на нишките им насмалко не ѝ беше докарала главоболие.
Нишките на Иврен също бяха ослепителни и откакто бяха напуснали Дара на Ноден, не бяха спрели да сияят в замаяно розово и в уверено зелено.
Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.
Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.
Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в тъмнолилаво на залеза.
Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода. Въпреки това - макар че си спомняше как се беше почувствала - не успя да го изпита отново.
Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.
Сянката я чакаше.
- Ето те! При това си съвсем здрава.
Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.
- Права си - изгука сянката. - Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да погледнеш през моите очи - само за да те убедя.
Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина, последваха цветове -сиво и зелено - и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея. Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.
Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата никнеха туфи трева.
- Последвай ме, последвай ме - пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните движения.
- Къде сме? - попита тя.
Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход на кръгло помещение.
Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И сякаш всеки момент щеше да заподскача.
Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.
- Намираме се в Познин - обясни тя най-сетне. - Чувала ли си за него? Столицата на някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се превърнат в градове и този път други народи ще загинат.
Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица - пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.
Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.
И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.
- Кукловода... - прошепна Изьолт.
Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и картината се размести.
- Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са детска игра. А те не са - изсъска тя. - Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.
- Хм-м-м... - пророни Изьолт.
Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.
Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава върху подробностите, които забелязваше.
Беше преброила петдесетина редици - а не беше и преполовила улицата, - когато думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:
- И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим званието си.
- За-заедно?
- Не си като другите нишковещи - обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света. Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш при мен. В Познин.