Дъхът на Сафи погали брадичката му. Или беше бризът? Или собственият му дъх? Вече не можеше да прецени. Трудно му беше да прави каквото и да било, освен да се взира в очите ѝ, искрящи и близки.
Тя премести очи надолу и смръщи чело - сякаш искаше да направи още нещо. После вдигна ръце и ги положи на хълбоците му. Сви пръсти.
Магията на Мерик лумна.
Вятърът изригна нагоре, помете косата от лицето на Сафи и щеше да я събори... ако Мерик не се беше намесил. Той я притисна до скалата и я целуна сред грохота на жежкия вятър.
Жаждата от целия ден го изпепели, но за огромно негово удоволствие Сафи я утоли. Изтръгна я от него с хищни пръсти, а ритъмът на бедрата ѝ надмина дори четиристъпката.
Беше подивяла - до безсрамие - и той не усети кога започна да хапе, да дърпа и да тегли. Зъби, нокти и свирепи, бесни ветрове.
Обаче сякаш не можеше да я дръпне достатъчно близо. Независимо колко силно притискаше устни към нейните, колко здраво го дърпаха ръцете ѝ под палтото... под ризата...
Адски огньове, пръстите ѝ бяха на голата му кожа.
Нова гореща вълна заля тялото му. Коленете му едва не се подгънаха, а ветровете му се втурнаха бясно навън. И нагоре. Той издигна Сафи на един нисък камък и зарови пръсти в пешовете на ризата ѝ. Устните му се движеха по всички места, за които беше обещал. Ухото ѝ - при което тя изстена. Шията ѝ - при което заизвива тяло. Ключицата...
Тя вклини ръце между тях. И го отблъсна.
Мерик залитна назад. Зяпнал. Объркан. Гърдите на Сафи се повдигаха, очите ѝ бяха огромни... той не можеше да разбере защо беше спряла бурята между тях. Да не беше прекрачил някоя граница?
- Слушай... - изхриптя тя най-сетне. - Чуваш ли?
Мерик поклати глава - все още объркан - и си пое накъсано дъх.
След което чу. Сигурен ритъм, думкащ над морето. Ветробарабан.
Мерик скочи встрани.
Ветробарабанът на „Жана“.
След миг той се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, следван по петите от Сафи. Клонките и камъчетата хрущяха под краката им, но той не забелязваше. Ветробарабанът се усилваше. „Жана“ щеше да се появи пред очите им всеки миг, а той трябваше да научи защо - трябваше да види на какво разстояние е корабът му от брега. Можеше да отлети до екипажа си, но само ако ги виждаше...
Сафи го стисна за рамото и го принуди да спре.
- Ето!
Тя посочи на юг, към точката, в която той едва различаваше границата между вълните и облаците в сивотата.
Той извади далекогледа си, огледа морето... и забеляза светлините - погрешно ги беше взел за част от бурята. Изображението доби очертанията на нубревненски боен кораб. „Жана“, с фенерите и огледалата, които осветяваха водата пред нея. Белите платна се бяха издули - от ветровещерството на Кълен.
Ветробарабанът не спираше да бие, твърде силно за такова разстояние, тоест Райбър използваше магическия чук
и беше насочила барабана към брега. Към Мерик.
Кълен го зовеше.
Затова той пое дълбоко въздух и събра ветровете си. Кожата му настръхна, а тялото пламна.
- Пази се - предупреди той Сафи.
Трябваше да насочи порива на вятъра си съвсем точно, за да улучи малката точица на хоризонта, така че екипажът му да разбере къде се намираше.
Той вдигна двете си ръце... след което изпусна дъх. Над морето изригна огромна фуния от вятър.
А той зачака. Чакаше, загледан в морето, със Сафи до себе си. Беше благодарен, че е с него. Изпънатите ѝ рамене и безстрашният ѝ поглед го спираха да потъне в тежки мисли. Да скочи от скалата и просто да полети към нишкобрат си...
Ветробарабанът спря и Мерик се подготви за съобщението, което щеше да изпрати Кълен. Когато то най-сетне пристигна - когато ушите му уловиха съчетанието от удари и паузи, - той заскърца със зъби, а гневът му се възпламени.
- Какво има? - попита Сафи и го стисна за ръката.
- Кръвовещият ни следва - изграчи той.
Тя стисна по-силно.
- Да се върнем в Дара на Ноден...
- Да, но той е зад нас. Марсточаните пък плават към Дейна - пред нас.
При тези думи гневът му се разгоря сериозно - същинска ярост, която го принуди да отстъпи две крачки назад.
Обаче се налагаше да се овладее, тъй като причината не беше у Сафи. Всичко се дължеше на трижди проклетите обстоятелства, а те бяха извън трижди проклетия му контрол. Как изобщо марсточаните бяха разбрали накъде се е насочил?
- Ще отлетя до „Жана“ - рече той, а в гърдите му вреше. - Вие с Изьолт и Иврен продължете да яздите на изток. Към Лейна. Пришпорете конете до край.
- Защо да не отлетим заедно до „Жана“ и да не стигнем до Лейна по вода?
- Защото марсточаните ще ни изпреварят, а Кълен не е достатъчно силен, за да се изправи срещу тях. Дори не бива да плава.
Мерик погледна притеснено към морето. Към „Жана“.
Проклет глупак, нишкобрат му.
- Най-големи шансове имаме, ако ние настигнем марсточаните - продължи той. - Ако двамата с Кълен успеем да отвлечем вниманието им, може и да стигнете до Лейна по сушата. Отидете на седмия кей, а после се махайте оттук, адски огньове.
- Ти как ще ни откриеш? След... След това?
- Сигналният камък. Иврен може да го възпламени, а аз ще видя светлината му от морето - Мерик направи две широки крачки и застана до нея. - Яздете на изток и ще ви намеря. Скоро.
Сафи поклати глава мудно, със съмнение.
- Това не ми харесва.
- Моля те - рече ѝ той. - Моля те, недей да спориш. Това е най-разумният план...
- Не затова - прекъсна го тя. - Просто... Имам чувството, че никога повече няма да те видя.
В гърдите на Мерик зейна дупка и за част от секундата той остана без думи. После взе лицето ѝ в ръце и я целуна. Нежно. Бързо. Просто.
Тя се отдръпна първа, прехапа устни и посегна към пешовете на ризата му. Загащи ги и приглади памучния плат.
- Излъгах те, да знаеш. Не си последният, когото бих избрала.
- Сериозно?
- Да - тя се ухили дяволито и зъбите ѝ проблеснаха. - Предпоследният си. Или пред-предпоследният.
В стомаха на Мерик се надигна смях, тръгна към гърлото, но преди той да измисли нещо остроумно в отговор, тя се отдръпна и рече:
- Безопасни пристани, Мерик.
- Безопасни пристани - отвърна той простичко.
После Мерик Нихар се приближи до скалата, прекрачи през ръба и полетя.
Сафи не проследи отдалечаването на Мерик. Нуждата да бърза я пришпори - както и пресният спомен за кръвовещия. Начинът, по който я беше открил... Начинът, по който очите му се наливаха с червено.
Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. По гръбнака ѝ пропълзяха студени пръсти.
Тя се запровира през гората, все по-бързо... и по-бързо, докато не се затича, докато не препусна. Листата на папратите я пердашеха през ръцете, сипейки спори наоколо. Не беше за вярване, че само преди миг двамата с Мерик бяха минали оттук.
Тя изскочи в лагера и го завари вече събран, а конете - оседлани. Иврен връзваше постелките на дисагите, а Изьолт затягаше оглавника на петнистия кон. Конете клатеха глави - готови за езда, въпреки дългия преход на предишния ден.
Щом чу ботушите ѝ, Изьолт се врътна към нея.
- Тръгвате... без мен? - изрече Сафи задъхано.
- Чухме барабаните - обясни Изьолт, дозатегна оглавника и той издрънча. - Иврен ми преведе съобщението.
- Къде е Мерик? - попита Иврен.
Тя се дръпна от дисагите, стиснала в ръка наметалото, препасала здраво ремъка си през гърди.
- Отлетя на „Жана“ - отвърна Сафи. - Ще се опита да отклони марсточаните.
Изьолт повдигна вежди едва забележимо.
- Значи няма да яздим на север? Няма да опитваме да избягаме?
Сафи тръсна отсечено глава и се приближи до огъня.
- Все още можем да достигнем Лейна преди тях - тя засипа живите въглени с прах и пепел с крак. - После може да избягаме на север.
- Е, тогава скачайте на конете - нареди Иврен.
- Сафи, може да яздиш с мен...