- Не. И двете ще яздите сами - Иврен се заметна с наметалото и закопча токата с умело, механично движение. - Аз ще изчакам тук и ще спра Едуан.
Напрегнато мълчание. Последвано от думите на Изьолт:
- Моля ви, не го правете, монахиня Иврен.
- Моля ви - присъедини се и Сафи. - Ще го надбягаме...
- Да, но не можете - прекъсна я Иврен с решителен глас. - Едуан е по-бърз и от кон, ще ви настигне, накъдето и да тръгнете. Ще намеря лесно за отбрана място по пътеката и ще направя всичко възможно да го забавя.
- Да го забавите? - повтори Изьолт. - Не да го спрете?
- Едуан не може да бъде възпрян, но поне може да бъде вразумен. А ако се наложи - тя потупа двата си останали ножа; токата издрънча, - тези не са само за показ.
- Ще ви убие - възпротиви се Сафи.
Пределно ясно ѝ беше, че нямаха време за губене, но не можеше да допусне Иврен да постъпи толкова глупаво.
- Моля ви, послушайте думите на Мерик и елате с нас.
Лицето на монахинята се вкамени и когато заговори, в гласа ѝ се беше прокраднала остра нотка на нетърпение. И на обида.
- Мерик забравя, че съм монахиня, обучена за битки. Ще се изправя срещу Едуан сама, а вие двете ще тръгнете към Лейна с конете. Хайде, качвайте се.
Тя подаде вдървено ръка на Сафи. Тя не се нуждаеше от помощ, но все пак я прие.
После Иврен помогна и на Изьолт да се качи на своя кон, отвори решително дисагите и извади сигналния камък. Той проблясваше в сивкаво, като просветляващото небе над главите им. Тя пророни: „Сигнал“ и вътрешността му лумна в ярка синя светлина.
- Така Мерик ще може да ви намери - тя подаде камъка на Сафи. - Извадете го, щом пътеката ви тръгне по брега.
Сафи я измери с поглед - сивите ѝ коси се развяваха на утринния бриз, украсени в сапфиреносиньо от светлината. Тя разтвори пръсти и пое тежкия кварц.
Иврен кимна спокойно. След това свали колана с меча си.
- Изьолт, вземи сабята на Мерик. Вързана е за седлото на петнистия кон. Сафи, ти получаваш това - тя положи ножницата с острието в скута ѝ. - Все пак карауенската стомана е най-добрата.
Сафи преглътна. Дребната шега я накара да осмисли момента и тежкото прозрение колко много хора рискуваха живота си, за да ѝ позволят да стигне до Лейна, за да може Мерик да получи търговското си споразумение.
Тя нямаше да ги предаде.
- Изьолт - рече, черпейки думи от същината, от ядрото на вещерството си, - тръгваме за Лейна. Без забавяне, без спиране.
Нишкосестра ѝ я погледна и лешниковите ѝ очи се обагриха в яркозелено на светлината на сигналния камък. Погледът ѝ проблесна диво - този блясък неизменно ѝ вдъхваше сили, - тя вдигна брадичка и рече:
- Води, Сафи. Знаеш, че винаги ще те следвам.
При тези думи Иврен се усмихна.
- Нямате представа откога чакам да чуя тези думи. Да ви видя двете, яхнали конете. Истински - очите ѝ грейнаха със странен блясък. - Знам, че думите ми в момента не означават нищо за вас, но скоро ще ме разберете.
- След като се изправя срещу Едуан... след като му покажа за какво се бие... ще ви намеря в Лейна. Благод... - Иврен се задави на думата, а очите ѝ грейнаха щастливо. - Благодаря ви, че ми вдъхнахте надежда, момичета. След толкова векове Скръбта на Еридиси най-сетне се сбъдва; открих Каар Ауен, а вие събудихте Кладенеца на водата. Затова сега ще ви защитя с всичко, с което разполагам, както ме задължава обетът ми.
Тя се поклони тържествено, а магията на Сафи запя от истината, с която беше пропит жестът.
После Иврен Нихар се извърна и се отдалечи.
- Луната майка да ни пази! - прошепна Изьолт. - К-к-какво беше това?
Сафи обърна очи към нея. Тя беше възвърнала маската си на нишковеща, макар че не беше овладяла съвсем езика
- Не знам, Из. Да не би да мисли, че ние сме...
- Каар Ауен - довърши Изьолт. - М-м... Мисля, че да.
- Подземни богове, днес не мога да понеса повече изненади.
Сафи насочи коня към изгрева и потисна объркването и съмненията си - скри ги дълбоко, където не ги усещаше.
Щом подкара кобилата към пътеката, със задоволство усети, че животното подръпваше юздите. Конете бяха готови за галоп, Изьолт също, а Сафи щеше да сложи край на това.
Тя заби пети в ребрата на кобилата и се понесе в елегантен галоп - към Лейна, в Стоостровието.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Когато Мерик най-сетне се приземи на главната палуба на „Жана“, там цареше оживление. Носеха се на запад, а изгряващото слънце ги следеше ядно в гръб.
Той присви очи към руля - точно срещу слънцето - и забеляза Кълен. Превитата му, задъхана фигура някак успяваше да изпълни платната с вятър. Кълен. Мерик се понесе през палубата, а над думкането на ветробарабана екна гръм.
След него се спусна цяла свита.
- Адмирале... - извика Райбър.
Той я отпрати с ръка със задъхана команда:
- Хермин.
Опитваше се да тича, говори и диша едновременно. Самият той вече беше уморен, така че не можеше да си представи колко изтощен е Кълен.
Хермин докуцука до него.
- Какво става?
- Йорис е намерил принц Леополд в безсъзнание до Кладенеца на произхода. Кръвовещият явно го е нападнал и предал.
Мерик забави крачка. И Леополд ли беше тук? Какво, по дяволите, щеше да прави с проклетия принц? За момента прогони мисълта и я остави за после.
- Адмирале! - викна Райбър отново. - Важно е, сър!
- Не сега.
Той скочи на квартердека, където вятърът брулеше по-шумно и по-силно. Приближи се до приведения над руля Кълен и се зачуди защо Райбър беше допуснала сърценишката си да се пресили толкова.
- Спри кораба! - изрева му. - Спри вятъра!
После стисна Кълен за редингота и го вдигна пред себе си.
Лицето на нишкобрат му сивееше, но очите грееха ясно зад ветроочилата.
- Не мога... да спра - рече той задъхано. - Трябва да настигнем... марсточаните.
- Ще ги настигнем, но не е нужно да бързаме толкова...
- Напротив! - извика Райбър и се изправи пред него. - Нужна е, защото кръвовещият е тук.
Дъхът заседна в гърлото на Мерик и той се опули срещу Райбър. Омагьосаният въздух дразнеше очите му, ревеше в ушите му. Той се метна към фалшборда и извади далекогледа си.
- Къде? - прошепна със заседнало в гърлото сърце.
- По на изток - Райбър внимателно побутна далекогледа надясно, докато Мерик не съзря самотно бяло петънце, носещо се по крайбрежния път.
Той премести далекогледа още по на изток, докато... Ето. Два силуета на коне, един в бяло, един в черно. Препускаха по същия път, а кръвовещият беше на не повече от една левга зад тях. Щеше да настигне Сафи и Изьолт, още преди Мерик да успее да долети обратно на брега.
Той събра далекогледа и си заповяда да вдиша - през носа. „Тежка миризма на задаващ се дъжд.“ След това издиша през стиснати зъби.
Това не помогна.
- Как, по дяволите - проскърца гласът му ядно, - това чудовище се озова тук толкова бързо?
- Пресвети светни - изруга Хермин и надникна през собствения си далекоглед. - Това бяло петно той ли е?
- Черпи сили направо от Пустотата - рече Райбър мрачно, а после изпищя: - Кълен! - и напусна фалшборда.
Мерик се спусна след нея и с помощта ѝ отскубна побелялата от стискане ръка на Кълен от руля. После плъзна своята под неговата мишница.
Тялото на нишкобрат му беше твърде изстинало, а дрехите му бяха подгизнали от пот.
- Трябва да спреш! - викна Мерик. - Спри ветровете си, Кълен!
- Ако спра - отговори той с учудваща решителност, - ще загубим договора ти.
- Животът ти струва повече от един договор - възпротиви се Мерик.
Кълен обаче се разсмя - насечен, сподавен смях - и повдигна отпаднало ръка, за да посочи на юг.
- Имам идея.
Мерик проследи пръста му, но видя единствено мрачното небе и проблясващите в далечината светкавици.
Когато обаче Райбър прошепна: „Не!“, стомахът му се сви.
- Не!