Той завъртя Кълен с лице към себе си. Косата на помощник-капитана беше толкова слепнала от потта, че дори вятърът не можеше да я повдигне.
- Изключено е да правиш това, Кълен. Забрави!
- Това е единственият ни избор. Нубревна се нуждае от... споразумението.
- Ти едва се държиш на краката си!
- Не е нужно да съм на крака... - рече той, - ако яздя буря.
Мерик заклати трескаво глава в паника, докато Райбър не спираше да шепти:
- Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...
- Забрави ли какво стана последния път, когато призова буря?
Той погледна към Райбър за подкрепа, но тя вече плачеше... С ужасена сигурност той осъзна, че вече е приела избора на нишкобрат му.
Как обаче? Как можеше да се предаде толкова лесно и толкова бързо?
- Търговското споразумение не ни е нужно - настоя Мерик. - Нихарските земи са се съживили. Съживили са се, Кълен. Така че като твой адмирал и твой принц ти заповядвам да не го правиш.
Кашлицата на Кълен се успокои. Той си пое дълбок, наистина дълбок дъх, който прозвуча като ножове и огън.
След което се усмихна. Широка, плашеща усмивка.
- А като твой нишкобрат аз избирам да не те послушам.
Магията оживя с прилив на горещина и мощ, а очите на Кълен потръпнаха. Присвиха се. Зениците му се свиха... изчезнаха...
Над палубата забрули вятър... заблъска Мерик и Райбър и едва не ги събори на земята. Мерик нямаше избор.
Той свали редингота си, а Райбър пое към него, за да го вземе. Вятърът ги блъскаше, но те превиха тела напред - тя се беше насочила към вътрешността на кораба с палтото, а той напредваше към руля.
Щом застана на руля на бойния кораб на баща си, той отново отправи молитва към Ноден - този път обаче се молеше Кълен и всички от екипажа му да оцелеят след тази нощ.
Защото бурята вече се носеше към тях, а той не можеше да направи нищо, за да я възпре.
Сафи никога не беше пришпорвала кон толкова ожесточено. По страните на кобилата ѝ се стичаше пот, а петнистият кон на Изьолт се беше разпенил. Всеки момент можеше да загубят подкова или да стъпят накриво, но докато това се случеше, докато създанията не се сринеха от изтощение, тя нямаше избор - трябваше да галопира по пътя покрай скалния отвее.
Дългите им сенки препускаха до тях. Бледият пламък на изгряващото над Яданско море слънце блещукаше над широкия залив, чийто край дори не се виждаше. Над блестящите приливни води се издигаха голи скалисти острови във всякакви форми и размери.
Стоостровието.
Пътят пое със завой надолу и накрая достигна морското равнище... и до Дейна. След близо километър през зелени поля, внезапно отново се бяха озовали в пустошта. Наоколо беше оглушително тихо. Потресаващо мъртво. Начинът, по който сигналният камък пронизваше небето от мястото си, вързан над дисагите, не се нравеше на Сафи. Буквално молеха да бъдат забелязани.
- Има ли някого? - надвика тя четиритактовия тропот на копитата.
Изьолт за миг присви очи. След което ги ококори.
- Никого. Все още.
Сафи стисна юздите по-здраво и премести едната си ръка на дръжката на меча. „Само да стигнем до кея.“ Това беше всичко, което се искаше от нея.
- Знак! - кресна Изьолт.
Сафи се взря пред себе си. Някога красиво отпечатаният знак в момента висеше накриво на железен стълб. Беше четвъртият по ред, който виждаха.
ЛЕЙНА: 1 ЛЕВГА
Една левга. От града ги деляха няколко минути. Въпреки насълзените си от вятъра и прахоляка очи, въпреки че сърцето ѝ заплашваше да изскочи през гърлото от страх, въпреки че двете с Изьолт можеше да бъдат посечени от кръвовещия всеки момент, Сафи се усмихна.
Нишкосестра ѝ беше до нея. Единствено това имаше значение... - единствено това бе имало значение някога.
Конят ѝ взе поредния завой. Призрачната гора отстъпи и разкри града пред тях. Лейна беше обгърнала брега във формата на полумесец. Долепените една до друга къщи вероятно навремето бяха изглеждали шарени и свежи, но сега бяха в руини, с пропаднали покриви. Само три от кейовете все още се крепяха - от другите бяха останали самотни, щръкнали над вълните колове.
Сафи пришпори кобилата още по-яростно. Щеше да осигури трижди проклетото споразумение за Мерик.
- Това Мерик ли е?
Въпросът на Изьолт разпръсна мислите ѝ.
Тя огледа морето и в ума ѝ се надигна надежда... докато не съзря нубревненския боен кораб, който навлизаше в сърповидния залив на града. Движеше се с главоломна скорост, платната грееха на оранжевите слънчеви лъчи, а по палубата бродеха облечени в зелено моряци.
Надеждите ѝ се пръснаха на парченца. Тя извика на Изьолт да спре и дръпна юздите на собственото си животно.
Петнистият кон на нишкосестра ѝ спря на място в облак прах. Двете поведоха конете покрай скалата, присвили очи срещу слънцето. Животните пръхтяха от умора, но все още виреха уши.
- Това не е ли корабът, който оставихме на марсточаните? - рече Сафи накрая. - Корабът на принцеса Вивия.
- Униформите определено приличат на техните. Тоест ще си имаме работа с огневещи.
Сафи изруга и прокара гореща ръка по лицето си. Прахолякът застърга по кожата ѝ... Всичко стържеше - гърлото, очите, умът... А прахолякът не спираше да се наслоява.
- Войниците не са ли твърде много за един-единствен кораб? Съмнявам се да е заради мен.
От юг долетя гръм - краткотраен, но оглушителен. Сафи извърна глава... и от езика ѝ се отрони водопад ругатни.
Буреносните облаци наближаваха стремително, а на изхода на залива имаше още кораби. Марстошки бойни галери, строени в редица, сякаш за да предпазват Стоостровието.
Или да препречат пътя на „Жана“.
- Мерик няма да може да влезе.
Тя пришпори кобилата в лек тръс. Пътеката зави навътре в сушата; може би гората от изсъхнали борове щеше да ги защити донякъде от ускоряващия се вятър и от очите на марстошките моряци.
- Това е най-малката ни грижа - рече Изьолт и ускори хода на коня си. - Първият кораб почти е стигнал до кейовете на Лейна. Очевидно е засада...
Гласът ѝ замлъкна, защото нов порив на вятъра връхлетя отгоре ѝ... и върху Сафи.
И двете прикриха лица и заслониха очи и уста. Вятърът се заигра с дрехите и косите им, задрънча по сбруята на конете и затрака със сухите като кокали клони над главите им. Единственото светлината на сигналния камък не се подчини на волята му. Сафи си даде сметка, че вероятно не беше лошо да го прибере. Нямаше нужда да привличат вниманието на марсточаните.
Докато отвързваше камъка от дисагите си, Изьолт се провикна:
- На кой кей трябва да стигнеш?
Добър въпрос. Сафи нямаше никаква представа кой от проклетите кейове беше номер седем. Не можеше да се ориентира сред толкова много оголели колове.
- Налага се да опитаме и трите.
Тя потупа кобилата, чиято козина все още тъмнееше от потта, но явно животното се беше поуспокоило ходом. После я въведе сред боровете.
- Някакви идеи за план?
- Всъщност - отвърна Изьолт бавно - май да. Спомняш ли си онзи път край Веняса? Когато си разменихме дрехите?
- Да не говориш за случая до кръчмата, когато онези мръсни номатсомразци едва не ни убиха?
- Точно за него!
Изьолт докара коня си по-близо - явно предпочиташе да не се налага да реве с пълно гърло целия си план. Косата се мяташе и виеше около лицето ѝ.
- Дадохме им онова, което очакваха да видят, нали помниш? Изведнъж обаче номатското момиче, което бяха сгащили, се оказа ти.
- Доста изкусен номер - усмихна се Сафи нервно и махна собствената си коса от очите си.
- Какво пречи да го направим отново? - попита Изьолт. - Все пак може да опитаме да достигнем Дейна преди кораба, но ако не успеем...
- Така изглежда.
- ...тогава ще зарежем конете, ще скрием сигналния камък и ще се разделим. Аз ще бъда примамката и ще ги привлека към града. Това ще ти позволи да стигнеш до кейовете. Обиколи ги и трите и се върни при сигналния камък. Запали го и аз ще те открия.