- Абсолютно изключено - отсече я Сафи ядосано. - Това е най-тъпата идея, която ти е хрумвала някога. Защо ще се излагаш на опасност...
- Точно в това е номерът - прекъсна я Изьолт. - В Спогодбата пише, че не могат да убиват никого на чужда почва, нали?
- Пише още, че не могат да слизат на сушата тук, но тях това очевидно не ги интересува.
- Всъщност Спогодбата гласи, че тук не могат да пристават чуждоземни съдове - възпротиви се Изьолт. - Техният съд не е чуждоземен.
- Именно за това говоря, Из! Изопачили са тази клауза, защо да не го сторят и с другите? Дори не сме сигурни дали изобщо се стремят да не нарушават Спогодбата.
Това накара Изьолт да се замисли - слава на боговете, - но Сафи тъкмо вдигна юзди, за да подкара отново, когато нишкосестра ѝ вдигна ръка.
- Нишкокамъните... - рече равно. - Ако се озова в беда, ще разбереш по нишкокамъка си. Ако светне, значи трябва да ми дойдеш на помощ.
- Не...
- Да - в ъгълчето на устата на Изьолт заигра усмивка, тя извади нишкокамъка си и го стисна здраво. - Ясно ти е, че планът може и да сработи, а и е единствената смислена стратегия, която мога да измисля. Просто трябва да се благодарим, че Дейна е опустял град. Никой няма да пострада.
- Освен нас, искаш да кажеш.
- Престани да спориш и започвай да се събличаш.
Тя скочи от седлото и омота юздите си около един нисък клон. После взе да разкопчава ризата си.
- Задава се буря, Саф, а ти си в окото ѝ. Мога да бъда дясната ръка, ако ти пожелаеш да си лявата.
„Лявата ръка вярва на дясната - непрекъснато повтаряше Матю. - Лявата ръка никога не се обръща назад, преди портмонето да бъде задигнато.“
Изьолт винаги беше играла ролята на лявата ръка - винаги беше разчитала на Сафи, за да отвлича вниманието докрай. Е, сега беше ред на Сафи да стори същото.
В гората нахлу мощен вятър. Той връхлетя върху Сафи, около нея... а после се събра зад нея. Тя се обърна с насълзени очи. Над дърветата се виеха черни като катран буреносни облаци.
- Това не ми харесва - рече тя; вече наистина се налагаше да крещи. - Всъщност направо го ненавиждам - и бурята, и плана. Защо трябва все да сме „ние“? Не може ли да бъда само аз?
- Защото „само аз“ не сме ние - викна Изьолт в отговор. - Винаги ще те следвам, Сафи, както и ти винаги ще следваш мен. Нишкосестри до края.
При тези думи в дробовете на Сафи се надигна свирепа, пареща нужда. Искаше да сподели с Изьолт всичките си чувства - благодарността, обичта, ужаса, вярата... но не го направи. Вместо това се усмихна мрачно.
- Нишкосестри до края.
После послуша съвета на Изьолт: скочи от кобилата и започна да съблича дрехите си.
Едуан надуши старата си наставница от повече от километър. Никога не би сбъркал мириса ѝ - прясна изворна вода и солени скали. Познаваше го, както познаваше собствения си пулс.
И знаеше, че няма как да го избегне, освен ако не решеше да се отклони от пътеката - което не смяташе да прави -или да я убие на място.
Което също нямаше да прави.
Носеше се през размазани в петно зелени гори, жълтеникави скали, утринна светлина и громоляща буря. Едуан достигна до най-тясната точка на пътеката - участък, в който от едната страна имаше високи скали, а от другата - бездна, спускаща се към морето, и отпусна хватката си върху собствената си кръв. Върна силата на сърцето и мускулите си на тялото си, забави ход и спря.
Монахиня Иврен стоеше пред него, неподвижна като статуя. Единственото движение беше горещият вятър в косите и в карауенското ѝ наметало. На ремъка ѝ бяха останали само два ножа. От меча ѝ нямаше и следа.
Старата монахиня не се беше променила за двете години, откакто Едуан беше напуснал Манастира. Може би лицето ѝ беше малко по-изпечено. И уморено - изглеждаше, сякаш не беше спала от дни. Дори седмици. При все това косата ѝ си оставаше все така сребриста.
А изражението - все така нежно и загрижено, каквото го помнеше.
Това го разгневи. Никога не беше имала правото да се тревожи за него... определено нямаше това право и сега.
- Мина твърде много време - подхвърли тя с гърления си глас. - Пораснал си.
Той усети, че стисва зъби. И присвива очи.
- Отстъпи!
- Знаеш, че не мога да го направя, Едуан.
Той извади собствения си меч от ножницата. Едва доловим шепот на фона на грохота на вълните под тях.
- Ще те посека.
- Няма да е лесно.
Иврен изви китка. В дланта ѝ тупна зловещо острие. Тя ловко изнесе крак назад и приклекна в отбранителна позиция.
- Не забравяй кой те е обучил.
- А ти не забравяй за вещерството ми, монахиня Иврен.
Той извади ножа за дуел от хълбока си и присви колене като нея.
Тя се раздвижи - завъртя се и наметалото ѝ се вдигна във въздуха. Целеше да го обърка, само че той не изпускаше ръката ѝ от очи. В крайна сметка самата тя го беше научила, че тайната на всяка битка с ножове е да владееш ръката с ножа.
Иврен се въртеше все по-близо. Той се приведе, за да я посрещне.
Обаче посрещна не острието ѝ, а стъпалата... по-точно, тока на ботуша ѝ, който се заби във врата му. Едва тогава и ножът се заби в гърдите му.
Той залитна назад, не достатъчно ловко. Както би го направил, ако се биеше с някого другиго, а не с нея.
Магията му изригна и той отскочи на десет крачки назад - твърде бързо и твърде далеч, за да успее да го последва. После сведе очи.
Ножът ѝ го беше порязал. Четири плитки разреза, които вещерските му способности щяха да излекуват, независимо дали го искаше, или не. Щеше да пропилее част от силите си за безвредни драскотини.
- Знаеш кои са - викна Иврен и взе да обикаля решително около него. - Дали сме обет, длъжни сме да ги браним.
Едуан я наблюдаваше изпод вежди.
- Значи си чула слуховете? Уверявам те, монахиня Иврен, те не са Каар Ауен. За целта трябва и двете да са ефировещи.
- Това няма значение - тя се усмихна ужасяващо, в смесица от възторг и дива ярост. - Явно сме разтълкували погрешно Записите и не е нужна пустовеща. Видях го, Едуан - момичетата пробудиха нубревненския Кладенец на произхода...
В този миг той нападна, насочил меч, макар че по някаква причина не се хвърли напред с цялата сила, на която беше способен. Не изви посоката си в последния миг, не изстреля бърза поредица от ножове. Просто насочи меча си напред, а тя - както и очакваше - се изви вляво и го парира с лекота.
- Момичетата доплуваха до центъра на извора - рече тя.
- Невъзможно - Едуан се извъртя наляво.
- Видях го със собствените си очи. Видях как магията се възпламени, а земята затрепери.
Тя замахна към него с ножовете си, след което заби пръста на крака си в коляното му със светкавичен ритник.
На пръста имаше острие.
В крака на Едуан изригна болка... следвана от кръв. Той потисна рева си и се завъртя встрани, преди да попадне под атаката на нови остриета.
Опитваше се да го измори. Дребни рани, с които да го забави.
Обаче вече се беше задъхала - нещо, което беше изключено две години по-рано. Беше уморена и беше изключено да издържи повече от него. Дори с бързите си, безмилостни атаки. Дори той да я щадеше.
- Видяла си единствено онова, което си искала да видиш - рече той и отскочи назад. - Кладенецът никога не би ги допуснал до средата.
- Но го направи.
Иврен се спря, вдигнала ръце и остриета в готовност, заковала върху него поглед, пълен с плам.
- Момичетата докоснаха извора на Кладенеца и той се пробуди. А после водите излекуваха Изьолт.
Изьолт. Номатското момиче без кръвомирис.
Не можеше тя да е едната от Каар Ауен. Той отказваше да го повярва. Беше твърде обикновена. Твърде мрачна.
Колкото до веровещицата, ако тя действително беше другата половина от Каар Ауен, то да я предостави на баща си означаваше да наруши карауенския си обет. Самата мисъл за това изпълни жилите му с ярост. Нямаше да загуби всичко ценно в живота си, защото монахиня Иврен беше лековерна, отчаяна стара глупачка.