Затова той запрати един от ножовете си към нея със светкавично движение.
Иврен го отби във въздуха и използва засилката, за да хвърли един от собствените си ножове.
Едуан се метна наляво. Улови ножа и го хвърли обратно.
Тя обаче вече танцуваше нагоре по козирката, превръщайки терена в свое предимство. Лесно изпълзя нагоре по камъните и извади камичката от ножницата... последното ѝ оръжие. После се хвърли към Едуан.
Той се метна напред и се изтъркаля под нея. После се изправи, замахна с меча...
...и острието се удари в камичката и се спря в париращия зъб. Ръката ѝ потрепери. Беше изключено малкото ѝ острие да устои на меча; или пък силата ѝ да възпре тази на Едуан.
- Не забравяй... кой си - простена тя.
Стоманата на меча му се плъзгаше... все по-близо до нея. Всеки момент лакътят ѝ щеше да поддаде. И острието му щеше да разпори гърлото ѝ.
- Каар Ауен са дошли, за да ни спасят, Едуан. Не забравяй дълга си към тях.
Камичката се изметна.
Острието на Едуан се стрелна надолу. Достигна гърлото ѝ...
...обаче той го спря. Задържа го в последната частица от секундата. По стоманата покапа кръв. Иврен пое въздух, ококорила очи.
- Приключихме - заяви Едуан и отдръпна меч.
Пръсна кръв. Тя покапа по лицето на Иврен и по униформата на Едуан.
Лицето ѝ посърна рязко. Пред очите му тя се превърна в уморена, стара баба.
Гледката го свари неподготвен, затова без да промълви нищо повече, той прибра меча си в ножницата и се спусна надолу по пътеката.
Обаче щом стигна завоя към гората - под грохота на гръмотевиците, които долитаха от далеч по-близо от очакваното, - в гърба му издрънча стомана. Тя застърга в ребрата му и прониза десния му бял дроб.
Усещането беше познато. Карауенски нож за хвърляне. Същият, който самият той беше запратил по нея преди малко.
Заболя го. Освен това кръвта, която заклокочи в гърлото му, затрудни дишането му. Мисълта, че Иврен беше безскрупулна, както винаги, обаче го накара да се усмихне. Поне това не се беше променило.
ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Това като нищо щеше да излезе най-глупавият план, който Изьолт беше измисляла някога, така че - в името на Луната майка, - дано Мерик и договорът му да си заслужаваха.
„Осемдесет крачки“, помисли си тя, докато гледаше приближаващите я с пълна скорост по главната крайбрежна улица в Дейна седемнайсет моряци. Други дванайсет трополяха по първия кей, на който вече стоеше закотвеният им кораб.
Защото - разбира се - марсточаните бяха достигнали града в същия момент като тях самите. И сега войниците - някои от които несъмнено бяха огневещи... или нещо по-лошо - се носеха към нея с ужасяваща пъргавина.
Изьолт не помръдна. Не трепна. Стоеше на самия край на града. Щеше да се раздвижи, когато моряците достигнеха на двайсет крачки от нея. Подобно разстояние щеше да ѝ позволи да запази преднината си - поне докато Сафи влезеше в града.
Беше огледала добре терена на влизане, но планът ѝ до голяма степен се основаваше на догадки. Много от онова, което смяташе, че знае за павираните улици и улички на Лейна, може и да беше погрешно и ако пролуките между покривите не бележеха улици отдолу и ако голямата, квадратна дупка между тях не беше централният градски площад, то тя беше прецакана, с една дума.
В плана ѝ имаше и други недостатъци - например, че изрязаната от ризата на Сафи бяла кърпа, която прикриваше косата ѝ, можеше и да не се задържи на силния вятър. Или че беше избрала ужасна уличка между долепените къщи -сенчесто-мрачна и доста стръмна.
Или, че както беше застанала тук, вдигнала високо ръце, докато сабята ѝ все още беше в ножницата, може би беше твърде уязвима.
Шейсет крачки. Вече виждаше очите на моряците; насочените им напред саби проблясваха, а нишките над тях се виеха в лилаво старание.
„Няма да те убият - напомни си тя за стотен път. - Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“
Тя усещаше нишките на Сафи зад себе си - горяха в тъмнозелена готовност, докато пълзеше през сенките на гората. Сафи беше готова, значи и тя също беше готова. Начало, край - само че този път обратно.
Трийсет крачки.
Изьолт заби пети в земята, пое дъх...
Двайсет крачки.
Тя побягна.
Потъна в дебелите сенки, но пред нея се мержелееше сива светлина. Паваж и фасади на магазини.
Зад нея екнаха стъпки. Въпреки че бяха с меки ботуши, а гръмотевиците трещяха все по-близо с всяка изминала секунда, не можеше да сбърка трополенето на марсточански крака.
В края на уличката Изьолт се изпързаля, зави рязко и се обърна надясно. Улица... широка улица. Точно на това се беше надявала. Тя се изкачваше по диагонал през хълма, водейки към нещо в далечината - може би площад.
Дано да беше площад.
С периферното си зрение Изьолт различаваше разбити врати и изпочупени прозорци. Вятърът все още духаше в гръб и я тласкаше напред. Вече беше завалял и дъжд. Капките плющяха по улицата и паважът беше станал хлъзгав.
В дъното на съзнанието си тя се зачуди какво трябваше да предприеме за дъжда, когато стигнеше площада. Той щеше да се отрази на отбраната ѝ...
Или пък не, предвид, че от улицата пред нея изскочиха нови войници. Онези от кея явно бяха тръгнали направо по хълма, за да пресекат пътя ѝ.
Беше влетяла сама в капана и планът ѝ стана на пух и прах, преди още да е започнал.
Не, не. Не можеше да позволи на паниката да я завладее. Нуждаеше се от миг - от една секундичка без марсточаните, които дишаха във врата ѝ.
Тя зави рязко наляво. Краката ѝ се подхлъзнаха, тя се претърколи напред... и се улови за един знак. Маневрата ѝ костваше ценни мигове, но нямаше време да съжалява. Пое дъх и краката ѝ отново се замятаха с пълна сила. Уличката несъмнено щеше да я изведе до друга главна улица. А тя несъмнено щеше да намери миг-два, за да помисли.
Насочи вниманието си към паветата под себе си. Към това да мести крак пред крак, да поема дъх... и после пак.
„Покой. Покой.“ Щеше да се справи.
Зави по нова главна улица...
...на която имаше още марсточани - извираха от друга уличка по-напред. Един след друг те се втурнаха към нея. Беше в капан. Или...
Тя зави вляво - и влетя в паянтова врата.
Рамото я прониза от сблъсъка. Тя прехапа език и усети в устата и в ума си крясъка от болка и вкуса на кръв. Точно от подобна промяна имаше нужда. За кратко настъпилият покой ѝ позволи да прецени терена: магазинче с тезгях и врата зад него.
Тя се метна през тезгяха. Прозорецът се пръсна и вътре нахлу бурята.
Както и войниците, но тя вече се беше изстреляла през задната врата и беше изскочила на уличката отзад. Стрелна се надясно - рязко, светкавично. Над главата ѝ бляскаха светкавици и виеше вятър, но сградите я пазеха.
Стигна до ъгъла, зави... и по стената зад нея затракаха отровни стрелички. Което значеше, че във веселбата се бяха включили и отрововещи. Марстошките Усойници.
Внезапно сградите свършиха. Светлината и вятърът я връхлетяха и Изьолт се озова на площад. На площада, на който се беше надявала. В средата се мъдреше мърляв стар шадраван. Отгоре му имаше статуя на нубревненския бог Ноден - с изсечени мускули и къдрави коси, - седнал на кораловия Си трон.
Изьолт скочи на високия до коленете ѝ ръб на шадравана, хлъзгав от водораслите и птичите курешки. Тоест, лесно можеше да се подхлъзне към марсточаните и не можеше да разчита на кой знае каква стабилност.
През същото време моряците не спираха да се носят след нея - рояк прогизнали от дъжда униформи и съсредоточени нишки. Дребни и жилави, широкоплещести, очевидно женствени, изобщо - всякакви.
Поради вятъра, плисъка на дъжда и грохота на черните облаци над главата ѝ слухът ѝ не беше от полза. Кожата ѝ беше изтръпнала и мокра.