Първите войници изскочиха на площада... и забавиха крачка. Спряха предпазливо, а нечий женски глас надвика воя на бурята:
- Това не е тя!
Стомахът на Изьолт стана на камък. Тя посегна с лява ръка към главата си. Кърпата я нямаше. Прогизналата ѝ черна коса се виждаше ясно;
- Намерете истинската домна! - нареди жената. - Към брега!
Ледът, сковал стомаха на Изьолт, тръгна нагоре. Попречи ѝ да диша. Щяха да си тръгнат... просто така?
- Чакайте! - изпищя тя и скочи от шадравана.
Ако успееше да привлече вниманието на няколко от тях и да ги задържи тук, Сафи може би щеше да има шансове.
Тя се затича след оттеглящите се войници. Няколко бяха спрели и се обръщаха към нея. Бавно, много бавно. Изьолт се пресегна към сабята си, готова за нападение.
До мига, в който не я прониза гореща вълна. Хряс! След което нишките се свиха, толкова рязко, че коленете ѝ едва не се подкосиха.
Само за един дъх време безброй нишки просто се бяха скъсали. Бяха пречупени.
Пръснати.
Най-близкият войник се извърна с лице към нея. Очите му бяха черни. Кожата му беше покрита с плюски.
После той започна да дере ръкавите си... кожата си... докато зад него все повече войници се обръщаха към Изьолт.
И всички се пръсваха.
ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ
Сафи огледа запустялата улица край кея иззад една избеляла елша. Потрепваше с пръстите на краката си, впила нокти в грубата кора, а поривът да помогне на Изьолт направо щеше да прекърши гръбнака ѝ.
Тя обаче не изостави плана и изчака и последният марсточанин да се спусне след Изьолт по уличката. После тръгна към Дейна.
Не отлепяше очи от кораба, заклатил се силно край първия кей. Няколко моряци се суетяха по палубата, но бяха твърде заети с усилващата се буря, за да погледнат към нея. Все пак тя извади карауенския си меч - за всеки случай.
Очите ѝ се стрелкаха между пътя, който приближаваше, и най-близкия кей. Празно, празно... наоколо нямаше жива душа. Един от доковете трябва да беше посоченият от чичо Ерон в договора кей Седем.
Макар че на този етап не би се учудила, ако се окажеше, че кей Седем изобщо не съществува. Че чичо Ерон никога не беше имал намерението да изпълни своята част от уговорката.
Е, в този случай излъганият щеше да остане той, защото Сафи беше решена да осигури договора за Мерик през адски огньове или океански миноги.
В мига, щом стъпи на първите павета, на главата ѝ падна тлъста дъждовна капка. Тя погледна небето - и мигновено се раздуха. Бурята почти беше достигнала Лейна и определено не беше естествена - особено с тези черни облаци.
„Какво правиш, принце?“
Дъждът се усили. Внезапно една от вълните заля мярката за висока вода, потопи първия док и покри паважа с пяна..
Дотук с дебненето значи. Сафи се затича... препусна като бясна. Ако бурята продължаваше така, след минути и трите кея щяха да се озоват под вода.
Тя стигна до първата дървена платформа. Беше покрита с водорасли и скърцаше заплашително под подметките ѝ. Сафи направи четири крачки напред, без да изпуска поклащащия се отпред боен кораб от очи, после се обърна, готова да се втурне към следващия кей.
Докът обаче беше хлъзгав, вълните го блъскаха яростно, а вятърът беше твърде силен. Тя толкова се беше съсредоточила в това къде стъпва и кога да прескочи следващата вълна, че не забеляза спотаилата се наблизо тъмна сянка.
Едва когато отново се върна на улицата, тя най-сетне забеляза марстошката Усойница на трийсет крачки пред себе си, точно на пътя към следващия кей.
- Ако дойдеш с мен, никой няма да пострада! - извика Усойницата.
Гласът ѝ - а и силуетът, определено бяха женски.
„Не, благодаря“, помисли си Сафи и вдигна меча. Жената нямаше оръжие, за разлика от нея. Тя размаха меча си.
- Ще ти дам само един шанс, веровещице! Или се присъедини към Марсток като съюзница, или умри като наш враг!
Сафи едва не се изсмя на думите ѝ. Мрачен, гневен смях, защото този миг беше очаквала цял живот: мигът, в който вещерските ѝ способности щяха да изрисуват мишена на челото ѝ и войниците щяха да се спуснат да я гонят.
Вярно, толкова години беше очаквала по-скоро ад-бардове, но спокойно щеше да се задоволи и с Усойниците.
Тя присви тяло в бойна готовност за атака. Блесна светкавица. Тя премигна - не успя да се овладее, - а щом отново отвори очи, вятърът я заблъска. Дъждът я прониза. А жената вече имаше оръжие... разбира се. Преди един удар на сърцето ръцете ѝ бяха празни, а сега в тях се мъдреше млатило, чиято желязна глава беше с размерите на черепа на Сафи.
- Откъде, по дяволите, се взе това? - промърмори Сафи. - И това по топката шипове ли са?
Тя отскочи назад - макар че вятърът почти не ѝ позволяваше да помръдне - и за миг се замисли дали карауенската стомана беше достатъчно здрава, за да пререже желязото.
Реши, че не е - точно в мига, в който бодливата смъртоносна топка се понесе към главата ѝ.
Сафи се изви настрани. Млатилото профуча покрай главата ѝ, един от шиповете закачи кожата ѝ и кръвта нахлу в очите ѝ. За част от секундата думите на договора грейнаха под клепачите й: „Всички уговорки ще бъдат прекратени, ако кръвта ѝ бъде пролята“.
В следващия миг кракът на Усойницата полетя към лицето ѝ и времето ѝ за мислене изтече.
Тя блъсна ботуша с лакът и успя да наруши равновесието ѝ - както и да я накара да отпусне млатилото.
Сафи замахна с меча си към желязната верига, обаче вместо засилката на топката да замотае веригата около меча - и да ѝ позволи да изтръгне оръжието от хватката на Усойницата - желязото сякаш се разтопи... плъзна се над стоманата... и отново се събра в едно от другата страна на острието.
Тя стисна очи, за да прогони кръвта и дъжда, убедена, че не е видяла добре. Обаче не беше така. Жената променяше брънка след брънка чак до желязната топка - и направи млатилото още по-голямо, а шиповете му - още по-дълги. Пред Сафи стоеше железовеща.
„Проклятие... Проклятие, проклятие, проклятие?
Сериозно беше подценила врага си. Не можеше да се изправи срещу нея сама. Карауенската стомана също беше желязо, така че единственият ѝ шанс бе да се отърве от меча, да се промъкне покрай Усойницата, след което да се спусне напред, сякаш Пустотата я гонеше по петите.
И тя направи именно това. Захвърли меча встрани -наум се извини на Иврен, - а когато Усойницата замахна с млатилото, целейки се в бедрата ѝ, тя скочи колкото можеше по-високо.
Само че не достатъчно. Топката се понесе към глезена ѝ, готова да смаже костите ѝ с железните си шипове.
Сафи се подчини на инстинкта. Извъртя се във въздуха и изметна дясна пета навън. Тя се заби в гърлото на Усойницата.
Сафи не успя да види какво стана след това. Зад нея изригна омагьосан порив на вятъра и преди да се усети, тя полетя над врага, носена от виещата буря. После паважът се стрелна към лицето ѝ - твърде стремително - и тя се строполи на земята. Болката прониза цялото ѝ тяло.
Вече валеше. Светкавиците пращяха, съскаха и се мятаха сред яростния вятър.
Тя се вдигна на крака и премигна, за да прогони водата и убийствената болка. После се втурна решително напред към втория кей. Както и преди, направи четири крачки по хлъзгавите дъски и хукна обратно.
Където я чакаше Усойницата.
Затова Сафи направи единственото, което успя да измисли: вдигна ръце във въздуха и извика:
- Твоя съм!
Усойницата обаче не отпусна млатилото.
- Остави ме да те окова, веровещице, и тогава ще ти повярвам!
- Веровещица? - викна Сафи и повдигна рамене невинно. - Мисля, че си хванала погрешното момиче!
Лъжа, просъска магията ѝ.
- Аз съм просто домна, при това имението ми не е кой знае какво!
- Не можеш да ме измамиш - изрева жената.
Униформата ѝ се развяваше на вятъра. Шалът ѝ се беше размотал и плющеше бясно като черно знаме.