Далеч не.
Носеха се слухове, че Бригадата на ад-бардовете принуждавала вещици да ѝ служат, но явно и един от домовете и домните тук не намираше вестта за тревожна. Ами разбира се, каза си Мерик, нали нямаше да принудят техните синове и дъщери да им служат.
Той закова гневния си поглед обратно на чинията пред себе си. Беше я опразнил до блясък. Беше прибрал в кърпата си дори костите. Все пак костният бульон се готвеше лесно и можеше да изхранва моряците с дни. Няколко гости на официалния обяд го бяха забелязали - беше събрал костите от чинията си в бежовата коприна съвсем явно.
Дори беше изкушен да попита околните сътрапезници може ли да вземе и техните пилешки кокали, повечето от които не бяха докоснати сред зеления фасул. Моряците не разхищаваха храна - все пак никога не се знаеше дали ще уловят някаква риба, нито пък дали ще видят земя отново.
Особено във времена, когато в родината им царуваше гладът.
- Адмирале - обади се охранен благородник вляво от Мерик. - Как е здравето на крал Серафин? Чух, че безмилостната му болест била в последните си стадии?
- Значи сте чули погрешно - отвърна Мерик.
Всеки, който познаваше гневливия нрав на рода Нихар, би потръпнал от опасно хладния му тон.
- Баща ми се възстановява. Благодаря... как се казвахте?
Бузите на мъжа се разтресоха.
- Дом Филип фон Григ - той залепи на лицето си престорена усмивка. - Григ са сред най-едрите земевладелци в Карторската империя - несъмнено сте го чували. Или... не сте? Карторската география надали е от полза за един нубревненец.
Мерик просто се усмихна. Разбира се, че знаеше къде се простираха земите на Григ, но нека домът си мисли, че е невежа по карторските въпроси.
- Трима от синовете ми са в Бригадата на ад-бардовете -продължи домът и протегна дебелите си като наденички пръсти към бокала с вино. - Императорът обеща на всеки собствени земи в близкото бъдеще.
- Не думайте.
Мерик се постара да задържи лицето си безизразно, но наум ревеше от гняв. Бригадата на ад-бардовете - елитен контингент от безмилостни бойци, които имаха задачата да „прочистват“ Картора от стихийните вещици и от еретиците - беше една от основните причини да мрази карторците.
Все пак той самият беше стихиен вещер, както и почти всички негови близки във Вещерия.
Дом фон Григ отпи от бокала си и отстрани на устата му се проточиха струйки скъпо далмотско вино. Разхищение. Отвратително. Гневът на Мерик нарастваше... нарастваше... нарастваше.
Докато не падна и последното зрънце сол и той не се остави на потопа.
С рязко, дрезгаво вдишване, той събра въздуха в помещението към себе си. А после го изпусна. Пуф.
Вятърът блъсна дома. Вокалът му се преобърна; виното плисна по лицето, косата и дрехите му. Полетя дори към прозореца и покри стъклото с червени капчици.
Възцари се тишина. За частица от секундата Мерик се замисли какво следва да направи. Извинението беше немислимо, а заплахата би прозвучала твърде драматично. В следващия миг очите му се спряха на неопразнената чиния на гилдмайстор Аликс. Без да се колебае, той скочи на крака и прокара гръмоносен поглед над аристократичните лица, които го зяпаха глупаво. И по ококорените слуги, които висяха по вратите и сенките.
Мерик грабна салфетката от скута на гилдмайстора.
- Няма да го ядете, нали? - без да дочака отговора, промърмори: - Чудесно, чудесно, защото екипажът ми със сигурност ще го изяде.
След това се зае да събере кокалите, зеления фасул и дори последните парченца задушено зеле. След като върза здраво копринената салфетка, той я мушна в джоба на елечето си заедно с кокалите, които беше прибрал от собствената си чиния.
После се обърна към премигващия Дож на Далмотия и обяви:
- Благодаря ви за гостоприемството, милорд.
Последва подигравателен поклон и Мерик Нихар, принц на Нубревна и адмирал на нубревненската флота, напусна официалния обяд на Дожа, трапезарията и двореца.
А докато вървеше, закрои план.
Мерик стигна най-южната точка на Южния пристанищен район, когато камбаните в далечината оповестиха със звън петнайсетия час. Отливът беше започнал. Дневната жега се беше пропила в паважа и над улиците се стелеше тягостна горещина.
Той опита да прескочи една локва, чието съдържание бе известно само на Ноден. Уви, не успя и новите му ботуши цопнаха в края ѝ. Мътната вода плисна, разнесе се тежък дъх на стара риба, а Мерик потисна порива да забие юмрук във витрината на най-близкия магазин. Градът не беше виновен, че гилдмайсторите му бяха смешници.
През деветнайсетте години и четирите месеца, откакто Двайсетгодишната спогодба беше сложила край на всички войни във Вещерия, трите империи - Картора, Марсток и Далмотия - бяха успели да сломят родината на Мерик посредством дипломацията. Всяка година керваните, минаващи през страната, намаляваха с по един, както и купувачите на стоките, изнасяни от Нубревна.
Нубревна не беше единствената малка държава, която пострада. Началото на Великата война преди доста столетия уж се дължеше на спор относно владението на Петте кладенеца на произхода. В онези дни Кладенците избирали владетелите - което беше свързано с Дванайсетте храбреци... Макар че Мерик така и не беше проумял как е възможно дванайсет рицари или един неодушевен извор да изберат крал.
Така или иначе, всичко това вече беше просто легенда и с десетилетията - впоследствие и столетията - трите империи увеличаваха мощта си благодарение на безпорядъка във Великата война; и трите се стремяха към едно и също; повече. Повече магьосничество, повече посеви, повече пристанища.
И така, три огромни империи срещу шепа малки, дръзки народи - които постепенно получиха превес, тъй като войната струва пари, а дори и империите обедняват.
„Мир - беше обявил карторският император. - Мир за двайсет години, а след това нови преговори“
Звучеше чудесно.
Прекалено чудесно.
При подписването на Двайсетгодишната спогодба хора като майката на Мерик не бяха осъзнали, че под „Мир!“ император Хенрик има предвид „Почивка“. А под „нови преговори“ има предвид „да сме сигурни, че другите нароДи ще паднат под нас, щом армиите ни подновят марша си“.
И така сега, докато Мерик наблюдаваше как далмотската армия се задава от запад, марстошките огневещи се сбират на юг, а трите имперски флотилии лениво се носят към брега на родината му, го обземаше чувството, че той - заедно с цяла Нубревна - се дави. Потъваха под вълните, слънцето гаснеше пред очите им и накрая нямаше да остане нищо друго освен Миногите на Ноден и онази последна глътка вода в дробовете.
Нубревненците обаче все още не бяха поразени.
Мерик имаше още една среща - този път с Гилдията на златото. Успееше ли да отвори един търговски път, беше убеден, че и другите гилдии щяха да се включат.
Когато най-сетне достигна бойния си кораб - тримачтова фрегата с острия, подобен на клюн нос, типичен за корабите от нубревненската флота, - го завари неподвижен в плитката вода на отлива. Платната бяха свити, греблата -прибрани, а флагът на Нубревна - цвят на къдрав ирис, чиято яркосиня окраска живо изпъкваше в средата на черния фон - се поклащаше вяло на следобедния бриз.
Щом Мерик стъпи на трапа на „Жана”, нравът му се поуспокои... но бе заместен от пристягаща раменете тревога и внезапен порив да провери дали ризата му е загащена както трябва.
Това беше корабът на баща му; половината от екипажа бяха хора на крал Серафин; въпреки трите месеца, които бяха прекарали под командването на Мерик, те понасяха присъствието му на борда с неохота.
Внушителен силует с пепелява коса закрачи по главната палуба към него. Мъжът заобиколи няколко моряци, които миеха дъските, прекрачи една щайга с дългите си крака, след което се поклони вдървено пред своя принц. Това беше нишкобратът на Мерик, Кълен Икрей, който освен това беше и помощник-капитан на „Жана”.