Тези нишки обаче бяха по-дебели. По-тлъсти и необичайно дълги. Превръщаха се в крехки ластари, които чезнеха в небето, подобно конците на марионетка...
Изьолт се сепна рязко. Кукловода. Делото ѝ се развиваше в момента пред очите ѝ. Прекъснатите нишки стигаха чак до Познин - сигурна беше, - тоест Кукловода някак беше успяла да пръсне всички тези хора от разстояние.
Не, не „някак“. Беше го направила с нейна помощ.
„Всички тези планове и места, скътани в ума ти - беше ѝ казала Кукловода, - много зарадваха Краля на обирджиите. Затова и той ми повери тази велика мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко това стана благодарение на теб.“
Кукловода се беше досетила, че Изьолт и Сафи са се насочили към Дейна и беше пръснала всички, до които беше успяла да се домогне.
Внезапно кръвта на Изьолт кипна под наметалото. Тя взе да се задушава в бюфета. Главата ѝ я изгаряше отвътре. Защо не се беше противопоставила по-упорито на Кукловода? По-добре да беше се отказала от съня и да се беше изтръгнала от хватката на сянката на тази жена.
Взе да ѝ се гади...
Не, направо повръщаше. Сухи, разтърсващи спазми; всички тези пръснати тежаха на нейната душа. Тя ги беше убила със слабостта си.
Нови нишки примигнаха в съзнанието ѝ. Ярки, живи нишки, които пометоха прилошаването ѝ. Познаваше ги -този оттенък на зелена решителност и тревожно бежово.
Иврен. Монахинята беше точно пред прозореца.
Докато сърцето ѝ тупне, Изьолт беше изскочила от бюфета. Не можеше да допусне и монахинята да загине. Тя излетя през счупения прозорец. Стъклата закачиха наметалото, но токата издържа. После тя зави надясно, в посоката, от която долавяше нишките на Иврен, и се понесе по тясната улица.
Дъждът я пронизваше, а раната на лицето ѝ смъдеше. Бурята се засилваше все повече, сякаш самото небе беше оживяло. Облаците бучаха, мятаха се и се носеха в една посока - към кея.
Изьолт зърна нещо бяло през дъжда. Тя напъна прасци и се развика:
- Иврен!
Бялото петно спря. Силуетът на Иврен се очерта, сребристата ѝ глава също. Тя погледна назад. На лицето ѝ се изписа изненада, но нишките ѝ посиняха от облекчение.
От близката стреха заструи чернилка. Просмука се през сенките на една витрина.
Пръснатите.
- Зад теб! - изпищя Изьолт и вдигна сабя.
Обаче закъсня. Пръснатите се спуснаха върху Иврен и монахинята изчезна под ордата на смъртта.
Изьолт се понесе като стрела по пътя, като крещеше и сечеше около себе си. Остриетата ѝ режеха глави, съсичаха крака.Мехурите се пръскаха и покриваха стените със съскаща киселина. Както и наметалото ѝ.
Въпреки това тя продължаваше: замахваше, сечеше, мушкаше и не спираше да крещи името на Иврен.
Скоро не остана никой за убиване. Пръснатите побягнаха... а на мястото, където беше паднала Иврен, беше останало единствено огромно петно кръв.
Изьолт се завъртя и в полуда взе да търси по входовете и сенките.
От монахинята обаче нямаше и помен - както и от пръснатите.
Затова тя стисна очи, за да забрави за бурята, и потърси нишките. Ето. От другата страна на най-близката уличка грееха нечии ужасени бели нишки, примесени със сиво от болка. Със сиво от много болка.
Тя тръгна срещу вятъра, стиснала здраво наметалото на Едуан. Кръвовещият ѝ беше казал истината: пръснатите явно не можеха да я подушат.
Стигна до пресечка с редичка тесни къщи. Виещата се по земята кървава следа от Иврен вече беше започнала да се размива на дъжда.
Изьолт ускори ход и я последва докъдето можа, само че пороят бързо отмиваше кръвта. Дори усилията да долови нишките на монахинята скоро се оказаха безплодни. Движеха се твърде бързо. Далеч по-бързо, отколкото можеше да върви тя в бурята.
Тя се мушна в една позната тясна уличка и зърна блъсканото от вълни пристанище на няколко пресечки по-надолу. Намираше се в западния край на града, откъдето беше влязла в началото. Вятърът я засипваше с пясък и солени пръски, а бурята се усилваше. Дъските скърцаха; сградите се рушаха.
Изьолт вдигна ръка пред лицето си и трескаво се огледа за следи от Иврен - бяло петно сред бурята или проблясване на нишките ѝ. Обаче не забеляза нищо. Бурята поглъщаше всичко. Тя едва долавяше дори присъствието на пръснатите. Всъщност те като че бяха започнали да напускат града, насочвайки се в северна посока.
Блесна светкавица. Светлината и горещината я накараха да затвори очи. Засипа я вълна от магия, която заигра по кожата ѝ и в дробовете ѝ. Тя се добра до най-близката стена и се сви в наметалото.
За половин дъх - който обаче ѝ се стори безкраен - се остави на смазващото чувство за вина. И на ненавистта към самата себе си, към магията си и към Кукловода.
След това обаче бурята утихна. Грохотът, напорът и безмилостният дъжд намаляха...
В съзнанието ѝ блеснаха нишки. Живи нишки, наблизо. Тя скочи на крака и отметна наметалото. Циклонът се отдалечаваше в спирала над морето като виеща се черна змия.
'Изьолт изкуцука до една порутена уличка в търсене на живите нишки. Стъпките ѝ захрущяха по стъклото, докато най-сетне не откри принца на Нубревна: охлузен, окървавен, заклещен под останките на една сграда.
И все пак жив. Слава на боговете, тя също беше жива и щеше да го спаси.
Сафи се втренчи във Ванес, а в гърлото ѝ се надигна смях. Разбира се, императрицата на Марсток. Кой друг би имал куража да се бие с млатило? Или да е достатъчно откачен, за да се изправи срещу нея сам?
Все още валеше. Духаше злостен вятър - с волска сила, която при това се ускоряваше, - а вълните всеки миг щяха да залеят цялата улица. В другия край на града боботеше ураган, но тя и за миг не отлепи очи от императрица Ванес. Ако се пръснеше...
Обаче, подземни богове, Сафи беше ли в състояние да убие императрица?
Очите ѝ отскочиха към млатилото, на една ръка разстояние от Ванес, сякаш забравено. Ако пръсването на императрицата започнеше, това оръжие беше единственият ѝ шанс...
Ванес притихна. Спря да чеше ръце и застина напълно неподвижно. Беше приковала очи зад Сафи.
- Дванайсетте да ме пазят - възкликна тя.
„Щом говори, значи не се пръсва“, каза си Сафи наум.
Каквато и покварена магия да се беше надигнала у Ванес, императрицата не ѝ се беше поддала.
След това обаче Сафи направи грешката да проследи погледа ѝ. Бурята се отдалечаваше, а в центъра ѝ стоеше човек. По черния му силует пращяха светкавици, докато той се виеше и мяташе тичешком към морето.
Кълен.
О, богове. Сафи залитна, но задържа главата си изправена, за да огледа улицата. Не забеляза следи от Мерик. Невъзможно беше да е загинал. Преди обаче тя да тръгне нататък, Ванес извика:
- Предай се, веровещице.
По дяволите. Сафи се извърна изключително бавно към нея. Онази беше вдигнала млатилото.
Сафи облиза устни. Усети вкуса на кръв и сол. Нямаше ли да успее да отвлече вниманието на Ванес и да ѝ избяга?
- Защо вие? - попита тя. - Защо не изпратихте войниците си да ме убият? Защо поемате сама този риск?
- Защото аз служа на народа си. Ако се наложи нечии ръце да се изцапат, винаги цапам своите собствени.
Сафи премигна. А после се разсмя - накъсано, с изненада. Току-виж се окажеше, че в това отношение Ванес беше досущ като Мерик. И все пак...
- Това е далеч повече от... оцапване на ръцете, императрице. Едва не загинахте в урагана. И едва не се пръснахте.
- Ако враговете ми се бяха докопали първи до теб, щеше да ме свалиш от власт. А в мои ръце можеш да спасиш едно кралство. Моето. За мен това е достатъчна причина да умра.
Ех. Думите накараха Сафи да въздъхне и в основата на гръбнака ѝ се разшава нещо изконно и древно. „Един в името на мнозина!“ Сега го проумя.
- Предай се - Ванес махна с ръка и бодливата топка на млатилото се заклати. - Нямаш избор.