Лъжа, зашептя магията на Сафи и приливът на енергия накара всичко от последните няколко дни да я връхлети. Потоп от думи и лъжи, които хората вярваха за нея.
„...да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила... вече не става дума само за теб... Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство... Нямаш избор...“
След което една мисъл се открои ясно в съзнанието й: „Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света“.
Думите принадлежаха на чичо ѝ Ерон. Сафия осъзна -почти през смях, - че беше прав. Не беше в плен на собствената си кожа или на грешките си и нямаше нужда да се променя. Носеше в себе си всичко, от което имаше нужда: наученото от Матю и Хабим... дори от чичо Ерон, заедно с непоколебимата, непреклонна любов на нишкосестра си.
Сафи действително можеше да определи облика на света.
И беше време да го направи.
С едно рязко, гладко движение тя заклещи пета зад глезена на Ванес и фрасна императрицата в носа. Ванес падна по гръб на улицата.
А Сафи побягна... затича се бясно към третия кей. Без да поглежда назад, без да мисли. Това беше тя, такава искаше да бъде. Мислеше със стъпалата на краката си, усещаше с дланите на ръцете си. Кълбо мускули и магия, обучени да се борят в името на хората, които обичаше, и на каузите, в които вярваше. Животът ѝ не я беше водил към Веняса или към бягството от бала. Беше я водил към този галоп към последния кей.
Не искаше свобода. Искаше вяра в нещо - а подобна награда беше достатъчна, за да си заслужава да се спусне в бяг или в битка и да не се отказва, независимо от обстоятелствата.
Сега имаше такава награда. Тичаше за Нубревна. За Мерик. За Изьолт. За Кълен, за Райбър, за Матю и Хабим, а най-вече - за самата себе си.
Отвсякъде в периферното ѝ зрение се материализираха войници. Поток от зелени униформи, стичащ се по улиците на Лейна. Те обаче не можеха да я застигнат - поне не и преди да стигне до целта си.
Усещаше го със самото сърце на вещерството си и с всеки мощен, гръмовен писък в гърдите си: истина-истина-истина, Сафи ускоряваше все повече.
Вече беше на десет крачки от кея.
Пет.
Нещо малко и здраво - може би дръжката на млатило -се вряза в коляното ѝ. Тя падна, но инстинктите ѝ се включиха. Претърколи се с елегантно кълбо... и поднови спринта си.
После стъпи на първата дъска на кея и болката я прониза.
Яростна болка, от която ослепя.
Зашеметяваща болка, от която слухът ѝ отказа.
Сафи изкрещя и падна напред. Ръцете ѝ се сгънаха под тялото ѝ.
Левия ѝ крак... Покритата с шипове топка на млатилото я беше ударила. Костите ѝ бяха натрошени. Кръвта ѝ бликаше.
Тя обаче беше на кея и независимо дали беше проляла кръв, или не, договорът трябваше да бъде спазен. Трябваше.
Черните ботуши запълниха всичко пред очите ѝ. След секунди двама от Усойниците я дръпнаха на крака и я оковаха.
Императрицата се приближи, крещейки заповеди на марстошки. Бяха твърде трудни за Сафи, но тя самодоволно забеляза синината, оформила се под окото на Ванес. Охо, и колко кръв беше шурнала от носа ѝ!
Двамата Усойници я стиснаха за раменете, въпреки че не би могла да им избяга - дори ходом - независимо колко упорито опитваше. Всъщност ако не бяха ръцете на раменете ѝ, не беше сигурна дали би успяла изобщо да се задържи на крака, докато императрицата се приближаваше.
И макар че Сафи не копнееше за нищо повече от това да мигне, да заплаче, да се помоли някой да се погрижи за крака ѝ, тя впи очи във Ванес, без да отклонява поглед.
Накрая императрицата се усмихна. Ужасяваща усмивка с цялата кръв, която се процеждаше между зъбите ѝ.
- Вече не можеш да ми избягаш.
- Аз... не съм и опитвала - изхриптя Сафи, макар че всъщност искаше просто да изкрещи. Насили се да се засмее дрезгаво. - Ако искате магията ми, императрице - ако смятате, че съм толкова могъща... сте в заблуда. Мога да различавам истината от лъжата, но това е всичко. А и дори когато знам истината... невинаги я казвам.
Ванес стисна челюсти. Наведе се към нея, сякаш се опитваше да разчете тайните в очите ѝ.
- Как мога да спечеля верността ти тогава? Как да гарантирам, че ще ми кажеш истините, от които се нуждая и които ще ми помогнат да спася кралството си? Кажи цената си.
Сафи се взря в подутото ѝ, полилавяло лице и пусна магията си в търсене на признаци за искреност у Ванес. Звучеше невъзможно тя да ѝ предложи нещо толкова сериозно... Обаче въпреки изпепеляващата болка Сафи долови положителното трептене на магията си.
На устните ѝ заигра триумфална усмивка - макар че изражението ѝ спокойно би могло да бъде гримаса от болка. В този момент беше трудно да се прецени.
- Искам търговия с Нубревна - рече тя. - Искам да изпратите конвой до Ловац и да договорите износ на храна в замяна на... в замяна на нещо, което могат да ви предложат нубревненците.
Ванес повдигна окървавена вежда, а бризът развя мократа коса пред лицето ѝ.
- Защо ти е да искаш това?
- По същите причини като вас.
Сафи наклони глава към града, но мигом се разкая. Резките движения ѝ костваха твърде много кръв. Всъщност всички движения.
- Готова съм да изцапам ръцете си за хората, които са важни за мен. Готова съм да стигна, докъдето трябва, и да се боря, колкото е нужно. Ако това е цената, за да им помогна, тогава ще го направя.
За нейно учудване в отговор Ванес се усмихна лекичко, но искрено.
- Значи се разбрахме, веровещице.
- Значи способностите ми са на ваше разположение.
Тялото ѝ потръпна с облекчение... или като предупреждение, че беше загубила твърде много кръв.
Тя премести поглед към улицата, по която смяташе, че е изчезнал Мерик - беше близо до мястото, на което беше видяла за последно и Изьолт. Мигът се разтегна във времето; тя чуваше единствено плискането на водата по дока. Усещаше единствено нежния, измиващ дъжд по бузите си. Мислеше единствено за семейството си.
Тя кимна към приятелите си и се сбогува наум с тях. С надеждата да са добре... и с увереността, че ще дойдат да я потърсят.
След това кухо шляпащите нови стъпки разпръснаха мислите ѝ и донесоха със себе си разкъсваща болка.
- Време е да полетим - рече Ванес и даде знак на най-ниския моряк от множеството, с татуировка на ветровещ на ръката. - Флотата ни не е далеч. Ще се справиш ли, веровещице?
- Да - прошепна Сафи и залитна към един от мъжете, които я подкрепяха. После му се ухили и рече: - Аз съм Сафия фон Хастрел и мога да направя каквото пожелая.
Думите се откъснаха от езика ѝ, а магията ѝ се наежи... след което замърка като лъв на припек.
Истина, говореше тя. Истина вечно и завинаги.
ЧЕТИРИДЕСЕТ
Щом съзря пръснатите, нападнали наставницата му, Едуан се спусна на помощ, без да се замисля - гмурна се сред тях, за да вземе окървавеното ѝ тяло. Сечейки, режейки и мушкайки всичко по пътя си.
Той стигна до нея, взе отпуснатото ѝ тяло в ръце и овладя кръвта ѝ, за да попречи тя да изтече през раната на шията ѝ.
После се отдалечи от Лейна с всички сили на крилете на магията си. Щеше да отнесе Иврен до Кладенеца на произхода, за друго не се сещаше. Ако водите му действително бяха потекли отново, може би щеше да успее да я спаси от раната на шията.
Когато не му останаха повече сили да спринтира, той премина в лек бяг.
Когато се умори и от това, продължи ходом, без да отпуска хватката на магията си върху кръвта на Иврен. Бегло осъзнаваше, че е изпуснал шанса да хване веровещицата, но това не го интересуваше. Не и в момента.
Носеше Иврен левга след левга, скала през скала, стъпка след уморена стъпка и за пръв път от години го обзе страх.
Беше му нужен половин ден, за да осъзнае чувството. Празнината в гърдите му, безкрайния кръг на мисълта... „Не умирай. Не умирай.“