Изьолт въздъхна угрижено и се изненада колко я заболяха дробовете при движението. Щеше ли да върне Сафи?
В пристъп на паника тя довърши импровизираната си превръзка и извади нишкокамъка си. Той тъмнееше, тоест Сафи беше в безопасност. И не беше пострадала.
Липсата на светлина значеше още, че Изьолт не можеше да проследи нишкосестра си. Какво ѝ беше казала Сафи? Някой от хората на Ерон щял да дойде тук... в някакво кафене. Изьолт можеше да изчака този човек... налагаше се да го изчака. Той - който и да беше - щеше да ѝ помогне да открие Сафи.
Тя пусна нишкокамъка и той тупна на гърдите ѝ. После върна вниманието си върху Мерик и заяви:
- Трябва ти лечител.
Още щом го изрече, ѝ се дощя да можеше да вземе думите си назад, защото Мерик, разбира се, попита дрезгаво:
- А леля... ми?
Желанието ѝ да излъже - да измисли лъжа не само заради Мерик, а и заради самата себе си - беше неустоимо.
„Не беше по моя вина - идеше ѝ да каже. - Пръснатите я хванаха, което също не беше по моя вина“
Всъщност обаче беше по нейна вина и тя го знаеше.
- Пръснатите я нападнаха.
Тонът на Изьолт беше безцветен. Целенасочен. Идваше от хиляда левги разстояние, от нечия чужда уста.
- Не знам дали е оцеляла. Тръгнах след нея, но тя напусна пределите на града.
В този миг нишките на Мерик се предадоха. Синята мъка ги превзе изцяло, той премигна, за да отпъди сълзите, а дъхът му се насече по начин, от който счупените му ребра вероятно боляха адски.
Пак в този миг ледът се пропука и тя се отказа от опитите да се овладее. Сви се на колене до Мерик... За втори път в живота си Изьолт дет Мидензи се разплака.
Днес беше убила толкова много хора. Не нарочно, не пряко, но от това бремето не ставаше по-леко. И не беше по-маловажно.
Едва ли не... едва ли не ѝ се искаше заклинанието на Корлант да я беше погубило. Поне тогава всички тези загубени души може би все още щяха да бъдат живи.
Накрая болките на Мерик надвиха и тя насочи вниманието си към тях. Той беше пребледнял, тресеше се, а нишките му изсветляваха твърде бързо.
Затова тя забрави чувствата си - нишките, които никога нямаше да се развият, застана до него и попита, с надеждата екипажът му да успее да го отведе при лечител:
- Къде е „Жана“?
Двете със Сафи бяха оставили конете, а Изьолт нямаше представа къде беше най-близкият населен град.
- Височество, трябва да знам къде е „Жана“ - тя взе лицето му в шепи. - Как да стигна до кораба?
Мерик се беше разтреперил, стиснал ръце пред гърдите си, макар че на допир кожата му гореше. Нишките му ставаха все по-бледи...
„Да бъда проклета, ако го оставя да умре“, рече си Изьолт и се наведе по-близо. Накара го да я погледне в очите.
- Как да се свържа с „Жана“, Височество?
- Ветро... ветробарабана на Лейна - изграчи той. - Удари по него.
Тя пусна лицето му и прокара очи по улицата... Ето. В източния край на града, само на няколко пресечки, имаше същия барабан като този на борда на „Жана“.
Тя се изправи на крака. Морската утрин се завъртя около нея и тя се почувства сякаш имаше натрошено стъкло в мускулите си. Обаче сложи единия си крак пред другия... после пак, докато накрая не стигна до барабана.
Вдигна чука... беше само един, и тя се помоли да е омагьосаният, с който можеше да изпрати порив на вятъра надалеч. После го стовари върху барабана. И пак, и пак, и пак.
Докато биеше - докато блъскаше с душата си, с грешките си, по кожения барабан, - тя закрои план. Поне с това разполагаше. Все още пазеше умението да преценява терена и враговете си. Все още носеше инстинкта да избира най-доброто бойно поле.
Този път Сафи беше сложила начало на нещо малко по-мащабно - с отвличането си от марсточаните определено постигаше нова висота, - но независимо какво щеше да ѝ коства, Изьолт щеше да намери пътя.
Щеше да намери лечител за Мерик.
Щеше да намери начин да спре Кукловода... да попречи на момичето от сенките да срине когото и да било повече.
Щеше да намери отговори относно заклинанието на Корлант... а може би щеше отново да открие и Гречя и Алма.
Преди всичко обаче Изьолт щеше да тръгне след Сафи. Със сигурността на ударите на ветробарабана, на пренебрежението, с което подминаваше писъка на мускулите си и изтощението в краката си, тя щеше да последва Сафи и да си я върне.
Нишкосестри до край.
Мхе веружта.
При пристигането на „Жана“ Мерик беше в безсъзнание. Когато стигна до Дара на Ноден и Кладенеца на произхода, той беше почти мъртъв. В раните му имаше солена вода, беше прекалил с магията си, а трите му счупени ребра не искаха да зараснат.
Когато най-сетне се пробуди на ниското легло в обърнатата наопаки каюта в Дара на Ноден, той завари до себе си леля си. Сребристата ѝ коса беше сияйна както винаги. Нежната ѝ усмивка потръпваше от облекчение.
- Имам добри новини - рече му тя и усмивката ѝ бързо прерасна в съсредоточено смръщване, докато тя мажеше мазило по ръцете, лицето и дланите му. - Гласовещите от Ловац търсят Хермин цял ден. Изглежда, че въпреки нападението си над Лейна, марсточаните искат да установят търговия. Само че настояват да преговарят единствено с теб, Мерик... Представям си колко се пени Вивия от това.
- Ех - въздъхна той със съзнанието, че би трябвало да се зарадва.
Цял живот беше мечтал за търговия, а сега беше доказал, че може да я осигури за Нубревна.
Триумфът му обаче имаше пепеляв привкус и той не можеше да приеме, че жертвата си струваше.
- Къде е... Изьолт? - попита с дрезгав, сух глас.
Изражението на Иврен се вгорчи.
- Екипажът ти я остави в Лейна. Явно е успяла да убеди Хермин, че ще се оправи сама. Трябвало да се срещне с някакъв човек в някакво кафене.
Мерик се зачуди с кого можеше да има среща Изьолт, а леля му продължи с разказа си за изчезването на принц Леополд от Дара на Ноден.
- В един момент беше в кораба, под строга охрана, а в следващия килията му беше абсолютно празна. Единственото обяснение, което имам, е, че някоя чаровеща му е помогнала да избяга.
Това беше твърде много за размътения от мъка и болка мозък на Мерик. Той поклати глава, промърмори, че ще се заеме с това по-късно, след което потъна в магически целебен сън.
Два дни по-късно - три дни след загубата на Кълен - той най-сетне отпътува от Дара на Ноден за залива на Нихар. Иврен се раздели с него с обяснението, че трябвало незабавно да иде в Карауенския манастир; Мерик не успя да надвие гордостта си и да я помоли да остане с него.
Тя идваше и си отиваше още от детските му години. Защо да променя това сега?
И така, придружаван от куцукащия Хермин, Мерик тръгна покрай стволовете и клоните - всички буйни от глътката нов живот. Лишеи, насекоми, зелено, зелено, зелено... Мерик не можеше да го обясни... и неизбежно си мечтаеше и Кълен да беше тук, за да го види.
Всъщност той като че не можеше да се отърси от Кълен. Спомените изгаряха клепачите му отвътре, а загубата пулсираше в основата на черепа му. Дори при вида на живите птици, носещи се над залива, или на гребящия към кораба Хермин, край чудодейно скачащите над вълните риби... всичко имаше пепеляв привкус.
Когато той най-сетне се изкатери на „Жана“, екипажът му беше строен на главната палуба. Всички бяха сложили ивица ирисовосин плат под рамото в знак на траур за загубения си другар; поздравиха отривисто Мерик при преминаването му.
Той обаче почти не ги забеляза. Искаше да види един-единствен човек... единствения, който щеше да разбере как се чувстваше.
Той се обърна към Хермин.
- Доведи Райбър, моля те.
Хермин се сви.
- Тя... няма я, сър.
- Няма я? - повдигна вежди Мерик с недоумение. - Къде е?
- Не знаем, сър. Беше на кораба, когато дойдохме при вас в Дейна, и мислехме, че все още е на него, когато достигнахме залива на Нихар. Само че... не сме сигурни. Знаем само, че в момента не е тук.