Сега той стоеше на края на малък дървен, издаден във водата пристан, а жена му с двете деца се носеше в малка лодка без весла далеч в засмукващото ги море и му викаше „Асене, Асене!“. А вълните биеха пристана, люлееха го застрашително, дъските му хлопаха, чукаха. А той, сякаш прикован към тях, не можеше да отлепи крак, да им се притече на помощ. Дъските продължаваха да чукат, жена му продължаваше да вика „Асене, Асене!“.
Ковачев се събуди и за миг не можа да осъзнае, че се намира в хотелската стая. Първата му реакция беше радостна — щастлив бе, че го освободиха от кошмара на безпомощността да се притече на помощ на близките си. Едва след това се ядоса, че са го събудили. Запали настолната лампа и видя с облекчение, че е само 11.30 часът. Телефонът отново иззвъня. Обаждаше се дежурният от окръжното управление и му предаде да чака пред хотела. Тръгнала кола да го вземе.
Само след няколко минути Ковачев пушеше цигара пред входа на хотела. Нощта бе хладна, откъм морето подухваше ветрец и той с удоволствие закопча шлифера си, който предвидливо бе взел. Какво ли се бе случили? Какво бе предизвикало тази среднощна тревога?
Не успя да довърши цигарата си и една черна волга се закова пред него. Седна на мястото до шофьора и колата веднага потегли със същата скорост. Отзад седеше Петев.
— Преди малко ми съобщиха, че Маклорънс е загинал при автомобилна катастрофа по шосето за Балчик. Колата му е изскочила от шосето и се е сгромолясала някъде близо до пионерския лагер.
— Кой се обади?
— Оперативният работник от наблюдението.
— Сам ли е бил в колата? Има ли други пострадали?
— Нищо повече не знам.
Шофьорът препускаше с такава скорост, че Ковачев си помисли дали няма опасност и те да последват Маклорънс. Все още от време на време насреща им профучаваха коли, които се завръщаха в Златните пясъци или във Варна. По начина по който вземаха завоите и не гасяха дългите светлини, можеше да се предположи, че повечето от шофьорите биха предпочели тази нощ да не срещат органите на КАТ.
На един от завоите, на който гумите отново изпищяха зловещо, се появи за миг следващата криза на шосето и там някой размахваше светлинка. Шофьорът намали скоростта. Зад следващия завой се мярна силуетът на едър мъж, който държеше електрическо фенерче, а малко встрани стояха наредени една до друга колата на КАТ, санитарната линейка и тъмна волга. Колата спря, Ковачев изскочи и веднага бе заслепен. Но само за миг. Мъжът наведе надолу лъча и се представи:
— Бай Драган, пазачът на пионерския лагер. Вие сигурно сте от милицията. Другите са вече долу. Вървете след мене, знам как да минем между камънака.
При строежа на шосето тук бяха разсекли скалистия хълм и излишните камъни ги бяха нахвърляли по ската. Пътека нямаше и в нощта, на светлините на фенерчетата, макар и водени от бай Драган, те с голяма мъка успяха да излязат на тревистата поляна, на която се бе проснал плимутът.
Насъбралите се мъже му се представиха: лекарят на курортната поликлиника доктор Миладинов, който бе констатирал смъртта, капитан Савов от КАТ с двама експерти, вече огледали, фотографирали и екипирали местопроизшествието, и оперативният работник от наблюдението. Те всички си бяха вече свършили работата и сега чакаха нарежданията на „началството от София“.
Ковачев дръпна встрани оперативния работник.
— Точно как стана, не видяхме. Следвахме го на 300–400 метра. А той се преби тъкмо на завоя, дето няма такава видимост. Някакъв трясък чухме, ама в момента не му обърнахме внимание. Едва след като излязохме на откритото и видяхме, че го няма, решихме да се върнем. Бяхме отминали почти километър. Открихме го по светлините долу и по… изкъртения парапет.
След това запита кой бе съобщил за злополуката. Оказа се, че пръв все пак бе позвънил в милицията не оперативният работник, а пазачът на пионерския лагер. Сега той чакаше своя ред и смутен от гледката, и горд от ролята си на бдителен помощник. Подире му неотлъчно като сянка го следваше дребничък стар мъж.
— Ето кои е видял злополуката — представи го капитан Савов.
— А бе то…, никой не я е видял, другарю капитан.
— Е, поне я чухте де.
— Чухме. Тъкмо седим с Томата в кухнята и го кандърдисвам за един последен белот, нещо изскърца. Издрънча, па като удари…, и още веднъж.