— В колко стана катастрофата?
— То…, другарю капитан, не се сетихме да погледнем часовника. Ама беше минало бая време от вечерната проверка. Преваляше вече единайсет…
— А вие, докторе, не погледнахте ли часовника, като ви повикаха? — запита Ковачев.
— Погледнах. Беше единайсет и седем минути, когато ми позвъниха.
— А сега извадете трупа. Преди да го отнесете в моргата, бих желал да го поогледам.
Колата, след като се бе премятала по ската, се бе изправила отново на колелата си. Но почти всичките й стъкла бяха изпочупени, калниците разкъсани, вратите смачкани. С лост бяха отворили вратата до шофьора. Оттам сега извадиха трупа на Маклорънс. Макар и окървавено, лицето му бе запазило хладната си англосаксонска красота. Изглежда, смъртоносният удар бе дошъл от волана в гръдния кош, в сърцето.
От десния външен джоб Ковачев извади паспорта. Пъхнати между страниците му, имаше пари. Той ги преброи: на едно място девет банкноти от по сто долара, ана друго — сто и двайсет лева в банкноти от по десет и пет лева. Разлисти целия паспорт. От първата страница, осветена от фенерчето, му се усмихваше мъртвият Дейвид Маклорънс. А под лявата му мишница измъкна от елегантна калъфка голям блестящ пистолет. Разгледа го. Беше някакъв непознат американски модел, вероятно калибър 33 или по-едър. Сети се нещо и пъхна пистолета обратно на мястото му.
— Капитан Савов, заснемете, ако обичате, трупа с пистолета и как аз го изваждам.
Веднага прожекторчето освети мястото и кинокамерата забръмча.
След като обискира най-внимателно трупа, Ковачев нареди да го отнесат в моргата и да го аутопсират. И се пъхна в колата да я поогледа отвътре, да прерови джобовете на вратите, чекмеджетата на таблото.
— Хайдее, още един!
— Какво намерихте? — запита го доктор Миладинов, който надничаше зад гърба му. Откакто намериха пистолета, неговият интерес бе значително нараснал.
— Това, докторе, не е по вашата част — каза Ковачев, като се измъкна от колата. В ръцете си държеше втори пистолет, този път с много дълга и по-тънка цев, която завършваше със заглушител.
Настаниха трупа в носилка. Сега предстоеше той да бъде пренесен горе, но не през камънаците. Бай Драган се нае да ги преведе, макар и заобиколно, но по проходима пътечка.
— А вие отворете багажника и изобщо прегледайте внимателно цялата кола! — нареди Ковачев. — Ние с капитан Савов ще се качим на шосето, хем ще помогнем при пренасянето.
Щом докторът отнесе трупа с линейката, Ковачев взе фенерчето от Савов и започна да оглежда внимателно асфалтовата настилка на шосето. Какво очакваше да намери там?
Оперативният работник от наблюдението му разказа, че към 19.30 часа Маклорънс и Едълайн Мелвил потеглили с колата за Балчик. Пътували сравнително бавно, като за разходка, и никъде не се спирали, с никого не се срещали. В Балчик се настанили на една маса на терасата на ресторанта. Току-що се било свечерило. Недалеч от тях седнал и оперативният работник да изпие една студена бира и да се подкрепи с порция кебапчета.
След половин час, през което време Маклорънс (за голям ужас на оперативния работник, също шофьор любител) успял да се справи с две стограмови водки без мезета и дори без салата, на масата им седнали възрастен, около 55–60-годишен мъж, нисък на ръст, с гола глава, обрамчена от бели къдрици, и голям закривен нос и някаква около 30-годишна дама — фрапантна брюнетка, прекалено силно гримирана, с шарени в розово и синьо на фигурки копринени панталони. Те седнали като при познати на масата, поръчали си вечеря и веднага започнали да разговарят оживено.
Този спокоен момент оперативният работник избрал, за да телеграфира от стаята на управителя на заведението и да „поиска подкрепление“ за проследяването на новите двама. Но кои са те, той така и не бе успял да узнае, макар че колегите му скоро се появили в ресторанта.
Към десет и половина Едълайн Мелвил заплатила консумацията и на четиримата и се разотишли. Но старят мъж и двете жени седнали в една друга кола, шофирана от фрапантната брюнетка, и потеглили веднага. А Маклорънс си допил водката (може би са се нещо разсърдили на него) и потеглил около петнайсет минути по-късно. Изобщо, докато тримата пиели само бяло вино, Маклорънс успял да се налее с пет стограмови водки и въпреки това седнал зад волана и потеглил. И може би единственото, с което се издал, че питието му не е било газирана вода, било, че като седнал, ненужно форсирал няколко пъти двигателя, сякаш се любувал на мощността му, палил и гасил дългите светлини и се понесъл с такава скорост, че оперативната кола едва успявала да го следи.