Както се полага при всяко транспортно произшествие, капитан Савов започна да измерва следата, оставена по асфалта от гумите, след като Маклорънс бе натиснал спирачките. Да, той не бе излетял безгрижен като ангелче „при ангелчетата“ и макар и здравата пийнал, бе сторил онова, което е зависело от него, за да се спаси.
Докато осветяваше с фенерчето пътя и помагаше на капитан Савов при измерванията, Ковачев не можеше да освободи мислите си от един въпрос: това обикновена катастрофа на пиян шофьор ли е или нещо друго? И какво „друго“? Всичко говореше в полза на обикновения вариант — и водките, и поведението му преди тръгване, и бясното препускане по завоите, на един от които и бе намерил смъртта си. Но се чуваха и някои други гласове. Защо Мелвил се е върнала с другите, след като те са „двойка“ и са пътували заедно до Балчик? Това, че го бе изоставила да пътува сам, случайност ли е, резултат на някакво скарване помежду им ли е или нещо друго?… И защо катастрофата бе станала тъкмо на най-опасното място по целия път — на най-острия завой, над най-дълбоката пропаст? Втора случайност?… Тук една катастрофа несъмнено би била най-резултатна, най-смъртоносна! Но защо тъкмо тук той е загубил управлението на колата си?
Като стигнаха до началото на спирачната следа, Савов взе да записва измерванията в тефтерчето си. А Ковачев продължи да осветява най-внимателно всяка педя от предполагаемия път на колата. Нещо привлече вниманието му по асфалта. Наведе се и дълго се взира в кръга, осветяван от фенерчето.
— Другарю капитан, я вижте това тук!
Савов също се наведе, взря се внимателно и поклати удивено глава.
— Ще трябва да снемете акуратно асфалтовата покривка и да я дадете за експертиза — каза Ковачев. — Ще можете ли?
— Колко му е, другарю полковник — отвърна му весело, бодро Савов, сякаш не минаваше полунощ.
19 юли, събота
Тази нощ полковник Ковачев успя да си легне рано призори. И макар да беше прочут с това, че „щом помирише възглавницата“, и веднага заспива, още дълго не можа да се успокои. Измъчваха го въпросите, които бе породила тази катастрофа, а гледките от аутопсията на трупа, на която бе присъствувал, не му даваше да се успокои. И когато в предразсветната дрезгавина най-сетне сънят го унесе, не можа да си отспи, „колкото поеме“. Събудиха го и го повикаха да се яви в окръжното управление. Висок гост ги бе зачел. Щом узнал за катастрофата („все пак труп е това!“), генерал Марков взел първия самолет за Варна и скоро той вече го тупаше с мечешката си лапа по рамото.
— И аз реших да се възползувам от съботата и неделята. Хем да ви зарадвам, хем да се надишам на морски въздух. И ето че цъфнах! Е, казвай, с какво ще ме зарадвате?
— Ако едно убийство може да ви зарадва, има с какво.
— Значи, все пак убийство!
— Да, това не е случайна катастрофа. — Разправяй тогава…
— На двадесет и осмия километър по шосето за Балчик има един много остър завой, може да се каже, най-опасното място по целия път. Завоят е изненадващ, почти под прав ъгъл, и завършва с камениста пропаст, дълбока около двайсет метра. Мястото е толкова подходящо за тежка катастрофа, че дори е чак подозрително…
— Добре избрано, казвате…
— Отлично. Но това, разбира се, не е единственото ми основание. Изчисленията показаха, че колата се е движила с около шестдесет мили в час…
— Откога стана циганин, откога ти почерня… Няма седмица, откак се занимавате с тия англо-френци, и виждам, вече сте минали на мили!
— Какво да се прави, другарю генерал, работим по метода на вживяването. Та това прави около трийсет метра в секундата. С капитан Савов тръгнахме назад по спирачната следа да търсим причината за катастрофата.
— Вече ми съобщиха по телефона, че се е скъсала щангата на кормилната система.
— Точно така. Въпросът е, защо се е скъсала на това най-подходящо място. Приехме, че половин секунда е времето за реакция на Маклорънс, явно опитен, макар и пийнал шофьор, и на петнадесетина метра от началото на спирачната следа огледахме асфалта.
— Е, и?…
— Към щангата е имало прилепена магнитна радиоуправляема мина.
Тук генерал Марков изсвири учуден.
— Парчетата й намерихме забити в асфалта на четиринайсет и половина метра от началото на спирачната следа. После ги открихме и по долната страна на двигателя. Мината е била магнитна, защото нямаше следи от механично закрепване. А че е била радиоуправляема, личи не само от някои парчета на радиодетайли, но и от точността, с която е улучено мястото на катастрофата.
— Значи, този, който я е поставил и взривил, е бил някъде наблизо, наблюдавал е преминаването на автомобила.