— Но този любител — обади се Ковачев — разполага с приставка за предварително записване на сигналите, която при сеанса на връзката ги излъчва ускорено.
— И което е по-интересно — продължи Симов, — с много мощен предавател. Да, бива си го, може да бъде чут чак в Нова Зеландия.
— Или в Австралия — подметна Минев.
— Радистът е разполагал и с апаратура за шифроване на текста, за превръщане на буквите в цифри, макар и с ограничени програми. А и тя, както и приставката за ускоряване на записа не се продават в „хиляда и една стоки“!
— Искате да кажете, че е дошъл подготвен, въоръжен със специфичните за професията си „средства на производството“? — каза Ковачев. — Та това е естествено.
— Искам да обърна внимание на факта, че „въоръжението“ му е слабичко, с ограничени възможности за шифриране. Затова и тъй лесно го разнищихме.
— Прост шифър, казвате, а?… — забеляза замислен Минев.
— Да, съвсем елементарен.
— Странно, сякаш са искали да облекчат задачата ни по дешифрирането. Тогава едва ли можем да вярваме на съдържанието.
— И да вярваме, и да не вярваме, все толкова ще разберем — каза Ковачев. — Първата ни задачата е да открием Маман, да установим кой се крие зад този псевдоним. Ще трябва да се наблюдават колите, които през нощта се застояват на шосето с работещ двигател. Знам, загубена работа, но май нямаме друг изход. Дейнов, ти се заинтересувай от всички гости, пристигнали тия дни в хотел „Интернационал“. А Петев ще организира наблюдението на колите. Може още веднъж да се обадят. Но сам няма да се справи. И за търсенето на колите, пък и въобще ще ни е нужна вашата помощ. Ще трябва да ни дадете някой местен работник.
— Прав сте, аз вече помислих за такъв, но чаках вие да повдигнете въпроса. Да не помислите, че ви се натрапваме. Предлагам капитан Крум Консулов. Макар и тази пролет да ни го преведоха от София, той си е наше момче, варненче. Отлично познава обстановката, много, даже прекалено е инициативен, енергичен за трима, пък и всичко знае…
В тона на Минев, с който той превъзнасяше качествата на Консулов, се чувствуваше някаква едва скривана ирония, но не можеше да се разбере все пак подиграва ли се или просто желае да им го „пробута“. Защото Ковачев, макар и да не го познаваше лично, бе чувал „това-онова“ за капитан Консулов. Но не се издаде, а само запита:
— Че за няколко месеца дали е успял да се опознае достатъчно, да се сработи с тукашните колеги?
— О, вие не го знаете! Сработил се е и още как. Виж, с варненските колеги значително по-малко. Но опитайте. Пък ако не си паснете, винаги можем да го сменим.
Полковник Ковачев обичаше да работи с „мъчни хора“, с „чворове“, знаеше как да трогне деликатните струни на характера им и те винаги му се отплащаха с преданост и всеотдайна работа, на която бяха способни. А понякога дори с приятелство.
В малката служебна стая на управителя на хотел „Интернационал“ Дейнов внимателно прегледа списъка на пристигналите. От първи хотелът бе приемал само чужденци и нито един българин. Но колкото и да се стараеше, нищо не можеше да открие. Тънката нишка, наречена Маман, не водеше наникъде. Това можеше да бъде и мъж, и жена, и млад, и стар. Дори английският, на който бе съставена шифрограмата, не подсказваше категорично, че изпращачът е непременно англичанин (такива имаше доста) или американец (гостите от САЩ бяха значително по-малко). Все пак той си записа акуратно имената на подозрителните, според него, и отиде да поговори с момчето, обслужващо асансьорите. Тези най-дребни бурмички в гигантската машина на „Балкантурист“ обикновено бяха наблюдателни не според ранга си и можеха да бъдат много полезни, ако съумееш да спечелиш доверието или поне симпатиите им.
Здравко се оказа контактно момче и само след няколко минути те беседваха като стари приятели. Дейнов му се представи като летуващ летец от реактивната изтребителна авиация. Но, изглежда, момчето не само не му повярва, но и се досети що за „изтребител“ е. На няколко пъти Дейнов забеляза как подозрителното оглежда, сякаш търси издайническото издуване от пистолета. Слава богу, че не бе го взел. А може и само така да му се бе сторило.
Дали защото се бе досетил и искаше да помогне или от обикновена момчешка бъбривост, но Здравко охотно споделяше наблюденията си за гостите на хотела и за някои даваше остроумни характеристики.
— А този лък е едни рядък чешит — посочи той излезлия от асансьора възрастен мъж с подчертано английски от началото на века вид: кариран костюм с таке от същия плат, очила с дебели черни рогови рамки, димяща лула, червенокос, с лунички и надменно важен, като от карикатура на Джон Бул. — Мистър Гълиган е наш гост. Появи се преди няколко дена с жена си. Събира фасове.