— Как така фасове! — учуди се Дейнов.
— Ей така на, фасове. Готов е лира да даде за оригинален фас. Вчера някой изсипа от горните етажи цяла пепелница. Той видял, накара ме да се кача на терасата и да събера всички фасове. Имаше и чужди, и наши, повечето с червило по тях…
— Е и?…
— Нищо. Прибра ги и ми даде пак една лира. Де всички гости да бяха като мистър Гълиган!
Тази нощ по шосето за Балчик патрулираше капитан Консулов. Двамата с шофьора бавно обхождаха своя сектор и мълчаха — нещо съвсем необичайно както за единия, така и за другия. Но нежеланието им да разговарят си имаше своите дълбоки причини. Шофьорът бе закъснял две минути и Консулов му направи такъв скандал, сякаш въобще не се бе явил. Ето защо той бе дълбоко обиден и сърдит. А Консулов не смяташе за възможно да води разговори с подобен „мърляч“.
Шосето бе безлюдно. А колата се движеше бавно не защото пътниците й бяха сърдити, не и защото беше бавноходна, а защото нямаше за къде да бързат.
След като изкачиха поредния баир, зърнаха далеч пред тях, долу в равнината, край шосето, на мястото за паркинг до младата горичка спряла кола със запалени габаритни светлини. Въпреки сръднята им двамата се спогледаха. Когато доближиха колата, тя изключи светлинките си. Шофьорът на оперативната кола внезапно включи дългите светлини, за да освети номера на спрялата кола. Когато я задминаха, забелязаха, че зад волана седи сам мъж и пуши цигара.
Консулов взе слушалката на радиотелефона и предаде:
— Докладва „Рапан втори“. Около двайсет и петия километър, малко преди разклона, стои „Вартбург де лукс“ номер ПеА 37–18 със запалени габаритни светлини. Шофьорът е сам. Когато го доближихме, угаси светлините.
— Двигателят му работеше ли? — запита дежурният в управлението.
— Не можах да разбера. Но… очаквайте евентуално предаване.
Щом оперативната кола се отдалечи, мъжът във вартбурга се огледа внимателно напред и назад по шосето. То беше абсолютно пусто. Той кимна и до него се изправи снишилата се на съседната седалка руса, с късо подстригана коса жена. И те веднага, без да проронят нито дума, започнаха да се целуват.
14 юли, понеделник
Петев мина с една от колите на окръжното управление да вземе Ковачев от почивната станция.
— Нещо ново? — запита Ковачев, щом седнаха.
— Нищо след снощната напразна аларма на Консулов.
— А от Дейнов?
— Вторачил се е в този Гълиган, целия ден прекара на плажа край него. Въобразил си е, че това е Маман…
— По ми прилича на Папан. Боя се, че е на погрешна следа. Такъв чешит…, събира фасове…
— Може да се прави на луд?
— Едва ли. Какъв интерес има да привлича вниманието ни с идиотското си хоби!
Щом влезе в кабинета, който му бяха отредили, Ковачев механично се хвана за слушалката да докладва на генерал Марков. Но не започна да набира. Какво ли ново можеше да му съобщи? Каква ли свежа идея щеше да предложи? Всяка нощ две коли патрулираха по шосетата край Златните пясъци, но „те“ можеха да се обадят повторно след седмици и след месеци, пък и… никога. Или просто в навалицата, денем! А този Гълиган, единственото им „откритие“, по всяка вероятност беше някакъв безобиден особняк. И все пак позвъни.
— Нищо ново, другарю генерал. Главното ни занимание за сега е да се излежаваме на пясъка и да набираме тен.
— Нещо много бързо тръгнахте по отъпкания път на командирования през лятото българин.
— Не е от корист, а заради службата. Просто сме длъжни да бъдем там. Всичките ни обекти по цял ден са на плажа. Няма ли и вие да прескочите насам, хем ще ни посръгате, хем ще ни дадете някое ценно ЦРУ.
— Не искушай меня без нужди. Ако дойде до ЦРУ, няма да пропусна възможността. Хайде, и се обаждайте всяка сутрин.
Генералът едва ли очакваше, че пилето отново ще записука още тази нощ и ще се наложи да искат неговите ЦРУ (така те дешифрираха посвоему прословутата абревиатура — ценни ръководни указания).
В обикновената човешка дейност спокойните и тревожните състояния са градуирани и нюансирани през всичките степени от точката на замръзването до точката на кипенето. Не така беше в службата за следене и пеленгуване. В оперативната стая на засечната станция с часове, а често и с дни цареше абсолютно спокойствие. Уредите следяха легализираните предавания, контролираха ги по еталоните им и само меката светлина на екраните и едва доловимите за ухото шумове на релетата подсказваха, че апаратурата, макар и задрямала, върши своята работа. А на хората не им оставаше нищо друго, освен да се любуват на този странен технически пейзаж. Но появеше ли се в етера нерегистриран предавател, в миг, като при експлозия, по звуковия и светлинния алармен сигнал оживяваха и апарати, и хора и с максимална скорост и напрежение започваха да действуват.