— Ясно. Извинявайте. Слушам ви.
— Моето истинско име е Йеронимус Голдщайн, немски евреин, емигрирал от хитлеристите в Съединените щати. По образование съм физик. Но от мене Айнщайн не излезе. Наложи се да работя в мафията на дон Бонифацио. Какво да се прави, за всички ни няма място в Принстън. Сам не съм извършвал никакви престъпления. Аз съм хуманист, поклонник на Еразъм Ротердамски. Познавате ли този философ?
— Чували сме нещо за него. Хуманист, а при дон Бонифацио?!
— Научен консултант в плановия му отдел. Само консултант. Вас ви интересуват преди всичко двата смъртни случая?
— Двете убийства, господни Голдщайн! Нека да назоваваме нещата с истинските им имена!
— Да, виждам, че сте добре осведомен. Морти го уби Айзенволф, един есесовец, търсен от полските власти като военнопрестъпник. С магнитна мина. Той ги обича тия, техническите средства.
— А Маман?
— Коко…, „моята дъщеря“. За да вземе диамантите, които се съхраняваха у нея, след като бе убит Морти. От него той се страхуваше. А Коко — това е един садист изпълнител на Бонифацио и хомосексуалист морфинист.
— Хомосексуалист морфинист! Симпатична дъщеричка.
— Какво да се прави, не съм си я избирал аз! Да не мислите, че за мене, почитателя на Еразъм, беше удоволствие неговата компания? Но какво можех да направя, след като не съм се родил Айнщайн.
— Така…, така…
— Коко задигна диамантите и уби Маман. А половината даде на мене, за да мълча. Но аз съм философ, на мене диаманти не ми са нужни, по-мил ми е животът. А Ная дойде да прибере по нареждане на дон Бонифацио диамантите. Само че закъсня. Джек Горилата е един от екзекуторите, а сега придружава Ная като телохранител.
— Дон Бонифацио не е ли ревнив?
— Като всеки сицилианец. Но Джек е кастрат.
— Да, чудесна компания!
— Какво казахте?
— Нищо. То не ви засяга. А защо все пак оставихте в кошчето вашия дял от диамантите. Не беше ли по-правилно да ги предадете на Ли. Все пак половината е повече от нищо.
— Вие не ги познавате тия зверове. След като се появи Ная, за мене оставаше само един път: да се отърва колкото е възможно по-скоро от тях. Ако ги намереха у мене, на място щяха да ме убият.
— Разбирам ви. Оценявате живота си за повече от девет милиона долара. Нещо да кажете за мистър Гълиган?
— Това е един безнадежден глупак. Той няма нищо общо с нас. Вие сам виждате, че за мене връщане там няма. Разбрах го още след убийството на Маман и след открадването на диамантите. Без тях всички изпратени тук щяха да бъдат избити. Без особено много да ни разследват. — Ноумен се усмихна. — Да, сега не ми остава нищо друго, освен да стана поданик на социалистическа България.
— Е, чак пък поданик! Но едно по-продължително местопребиваване можем да ви обещаем. А аз имам още един, последен за сега въпрос: защо избрахте именно България, за да се скриете след грабежа на диамантите?
— Да, разбирам интереса ви. Ние внимателно обсъдихме в отдела този въпрос. Това беше всъщност моя идея, така да се каже, на мене дължите посещението ни. Задачата беше да поизчакаме, докато шумът позатихне, докато страстите поулегнат. Къде? Стори ни се, че България е най-подходяща за целта: не поддържа връзки с Интерпол, приема чужденци без визи, далечна, малка балканска страна, отвъд желязната завеса. Решихме, че тук, у вас, вероятността да бъдем разкрити с… равна на нула!
XV. Условието на стария евреин
29 юли, вторник
Изглежда, появата на Ная и Джек и последвалите събития бяха разтревожили Айзенволф. Като излезе от хотела, той се огледа внимателно и все се движеше някак странно — като човек, който се прикрива или дори очаква нападение. Донейде успокоен от това, което можа да види, той се настани в колата си и веднага запали. Въпреки горещината не свали нито едно от стъклата. Но не потегли. Добре прегря двигателя, направи няколко безцелни маневри на самия паркинг, сякаш се готвеше не просто така да пътува, а да скочи от трамплин. И все се оглеждаше — напред, встрани, в огледалото. След като редиците им през последните дни понамаляха (не без неговото участие), той несъмнено се боеше от появата на Джек Горилата. И с основание. Той го дебнеше от излизането му, следеше всяко негово движение, но не смяташе за възможно да действува открито пред хотела.
Разтакаването на паркинга можеше да бъде изтълкувано и като някакъв мълчалив призив, като „Ела, седни до мене в колата, да си поприказваме!“. Но дори и това да беше смисълът на маенето, щом Джексън излезе от прикритието и се запъти към колата, Айзенволф мигом то опроверга — даде пълна газ и потегли с максимална скорост. Със същата бързина реагира и Джексън — притича към своята кола, която бе скрита наблизо, скочи в нея и с все сила я подкара след Айзенволф.