— А така нареченият Железен вълк — разказваше Марков на Ковачев, като с кеф отпиваше от голямата чаша горещо кафе — се оказа най-обикновен Ханс Шмолце, шарфюрер от есес, демек щабен подофицер, дори недорасъл до фелдфебел. Бил по време на войната в България, към бреговата отбрана. Оттам знае Яйлата.
— Него ще го предадем на полските другари, нали?
— Непременно. Вече ги зарадвахме. Но като му дойде времето. Първо ще го съдим за убийството и за другите престъпления, които за този кратък срок успя да извърши у нас. Това да не му е Гросдойчланд! Ще има да се топят с Голдщайн, можете да си представите, евреин и хитлерист, какво ще има още да роди това съдружие!
— Айзенволф е убил Морти. Ясно е. Но Маман? — Това пък е работа на „дъщеричката“, на Коко.
— Не само негова — възрази му Ковачев. — Не забравяйте кутията със сапуните. Подменил ги е все пак Ноумен. За тях са знаели само той и Маман. А Коко е мислел, че са в сутиена. Затова е убил Маман, за да ги открадне. Очевидно тя е знаела, че истинските се намират в калъпите сапун марка „Рексона“. А че Ноумен е носел втора такава кутия сапуни, говори достатъчно красноречиво за намеренията му още преди да тръгне за нас.
— Да, Ноумен е знаел всичко, каквото Айзенволф и Коко предприемат, потривал е ръце и е плетял своята кошница. Той не им се е бъркал. Само дето е влязъл в стаята на Маман след смъртта й и незабелязано е сменил кутията. Да не забравяме, че е работил в „плановия отдел“ на дон Бонифацио. Значи, знаел е всичко, вероятно дори той е измислил този трик с фалшивите в сутиена и истинските в сапуните.
— А какво ще правим все пак с диамантите?
— Как какво! Вие да не сте се разтревожили за наградата? Не, на нас тая награда не ни е нужна. А диамантите ще върнем, както се казва, на законния им собственик. Ще приключим следствието и някой другар от Министерството на външните работи ще ги поднесе тържествено на американското посолство. Но това вече не е по нашата епархия!
— Значи, Лари ще остане с пръст в устата!
— Не се тревожете за вашия Лари, и за него съм помислил. В съобщението за случая специално ще споменем, че той ни е помогнал при намирането на диамантите. Ще го напиша почти без да си кривя душата. И на мене ми е симпатичен. Макар и да не знам защо. А там дали ще го огрее нещо, това вече не зависи от нас. Пък ако му излезе късметът, може да стане и юрисконсулт на някой концерн. А оня, хуманистът, почитателят на Еразъм Ротердамски, каза ли си всичко?
— Е, чак пък всичко едва ли има намерение да ни каже, но дава вид. И много декларации за искреност. Срещу което има само една, една-единствена молба: да запазим вещите му, всичките му вещи. Щели да му бъдат много нужни, след като го пуснем.
— За сапуните нещо да е споменавал?
— Нищо. Те явно влизат в понятието „всички вещи“.
— Гледай го ти. Така значи, а… „Вероятност, равна на нула.“ Та той все още ли ни смята за глупаци!
Част втора
XVI. Оперативни изводи
Измина седмица от приключването на историята, която всеки автор на криминални романи, без да се замисля, би нарекъл евтино „Трупове и диаманти“. От гостите, който можа, си замина, който не успя, остана за някое време у нас, а всички останали се прибраха в София. Случаят би могъл да се смята за приключен щастливо („само“ с два трупа!), ако задморските ни гости не бяха оставили зад себе си две „опашки“: Пешо шофьорчето във Варна и другаря Петров в София. Две бригади обезпечаваха денонощното им наблюдение. И то съвсем безрезултатно. Пешо изпълняваше шофьорския си дълг и превозваше всеки ден десетки хора в различни посоки. От откъслечните реплики, които разменяше с пътниците си, не можеха да се направят никакви изводи. Но нали когато стана смяната на черните куфари, никой не пророни нито дума! А през свободното си време Пешо или просто се излежаваше у дома си, или човъркаше без особен ентусиазъм градинката в двора, или ходеше с жена си по гости. А там репертоарът му се изчерпваше с черпни и белот. И никакви куфари — нито черни, нито с друг цвят — не се появяваха на сцената.
Не по-обнадеждаващ, макар и в съвсем друго русло, протичаше животът на другаря Петров. С точност, достойна за електронния часовник, който носеше на лявата си ръка, се появяваше и напускаше работилницата. Никакви подозрителни контакти с никого не бяха отбелязани. Не се обаждаше по телефона, нито някой го търсеше. Не напускаше по никакъв повод цеха. С всичките си (все по-млади от него) колеги беше безкрайно внимателен, услужлив и учтив. Никога (пак за разлика от всички останали в работилницата) не псуваше, не употребяваше груба дума. И пак всички единодушно, без изключение, обичаха и уважаваха „бай Георги“. Подобен, също така сив и безплоден в оперативно отношение беше животът му и извън цеха. С никого не дружеше, макар и да не минаваше комшия или познат на улицата, в магазина, в градинката, който да не му се усмихне и поклони, да не се поинтересува от здравето на бай Георги. Той им отвръщаше с още по-големи любезности и усмивки, с не по-малка заинтересованост от тяхното здраве и семейно щастие. Така еднообразно и безрезултатно протичаха дните на двете бригади от наблюдението. А да се поддържа то непрестанно и плътно (не знаеш кога, къде и как ще изскочи търсената информация) беше толкова трудоемко, колкото и скъпо. Не само заради парите, колкото заради висококвалифицираните хора, които бяха заангажирани в това денонощно наблюдение. И ръководителят на съответната служба с основание постави пред генерала въпросите докога и има ли смисъл.