— Даа… — Марков почеса рошавата си коса. — Това е идея! Вие давате ли си сметка колко плодоносна може да бъде тя? А защо по-рано не сигнализирахте, изпуснали сме вече няколко разговора!
— Какво да сигнализирам, че си служи с автомат, след като има домашен телефон ли? Та на кого не се е случвало? Че то може да е най-обикновена случайност. Да ви докладвам, за да ми се смеете ли?
— И все един и същ автомат ли ползува?
— За сега поне наблюдението така установява. Този до автобусната спирка на булевард „Евлоги Георгиев“.
— Така…, така… — започна да потрива ръце Марков. — Значи, господин Петров смята, че ако домашният му телефон се подслушва, то уличният не. Браво бе, ама че идеален Петров. Та вие давате ли си сметка какво може да ни донесе това?
— Ще наредите да се подслушва уличният автомат ли? — запита Петев.
— Постоянно, цял ден, не е нужно. Но в моментите, когато Петров го ползува, подаден радиосигнал от наблюдението ще е просто престъпление да не го чуем. Какъв шанс! Какъв шанс! Да има телефон, който той ползува само когато не желае да бъде чут от „случайни хора“!
XVII. Автомат 70–69
17 август, неделя. Следобед
Както и трябваше да се очаква, Марков бе настанен в една от „генералските“ стаи на болницата. И тъй като той си нямаше никого в София — родителите му бяха отдавна умрели, сам не си бе създал семейство, а братята и сестрите му живееха в Казанлък, — в тези следобедни приемни часове той бе сам в стаята си. И когато полковник Ковачев почука на вратата и се зачу началническият му бас „Влизайте, полковник Ковачев!“, за миг, докато отваряше вратата, през ума му мина колко самотен и нещастен е този на вид силен и всемогъщ човек. Лежи тук, измъчван от болестта си, и няма кой да го посети, да му донесе едно цвете. Дотолкова самотен, че веднага позна кой единствен може да го споходи. И му стана тъжно за бай Кръстьо. Но преди да влезе, наложи си да пропъди и от лицето, и от сърцето си мъката.
Генералът най-искрено се зарадва и на букета, и на огромната, от най-скъпите кутия бонбони и веднага ги разпредели — цветята за докторката, а с бонбоните ще черпи сестрите и санитарките. Ковачев не му обясни какво му е струвало да промъкне през гардеробиерката грамадната кутия, която и в чантата му не влезе; колко увещания бяха нужни, че генералът не е дете и при бъбречно-каменната си болест няма да се нахвърли на бонбоните.
Кръстьо Марков отдавна страдаше от бъбреците си. Имаше дълги периоди, когато те изобщо не се обаждаха. Имаше седмици, както той се изразяваше, „на примирие“, на някакво равновесие между болестта и организма му, но от време на време тя се нахвърляше върху него „като лют звяр“ и тогава този огромен и безстрашен мъж хапеше до кръв устните си и драскаше с нокти стената край леглото.
Поредният камък се размърда и тръгна да се разделя с него тъкмо когато започна наблюдението на уличния телефонен автомат № 70–69. Кризата го свари рано сутринта в кабинета, преди да е прочел дори бюлетина. Няколко дена болките бяха тъй остри, че само огромните дози атропин и папаверин облекчаваха мъките му. Но слава богу, вчера камъчето излезе и сега Марков, след като колегите му знаеха, че може да го навестят, очакваше по-многолюдно посещение.
Макар и бай Кръстьо, както Ковачев го наричаше, когато бяха двамата сами, особено в обстановка като тази, да не беше от хората, които се оплакват, които обичат да занимават света с личността си и особено с болестите си, наложи се да даде „подробен отчет“ за състоянието си. Принуден беше да го стори под заплахата, че ако гостът му не се увери, че е на оздравяване, хич да не си въобразява, че ще чуе нещо за службата. След това разговорът се поведе за колегите им и в обясненията на Ковачев той почувствува нещо скрито. С полунамеци той му подсказа, че не поради нехайство или — боже, опази — нежелание не са дошли да навестят болния си началник днес другите колеги. А че за това има някаква особена причина, която ги извинява. После дойде ред на „последните новини“ от министерството, от управлението. Внезапно Ковачев се надигна да си ходи.