— Мисля, че ако ми се обадите след две седмици, ще мога да ви дам отговор.
— Пожелавам ви успех. Този път благодарността ни ще е по-голяма от всеки друг път. Край.
— Край.
— Справка. Справка. Атанас Петров Атанасов, редактор в отдел „Техническо развитие“ на редакцията на седмичния вестник „Промишленост“. Служебен телефон 42–51–68, домашен 29–34–51. Живее на улица „Кукери“ № 11. По образование машинен инженер, журналист от пет години. Член на партията. Женен без деца. Пътува много из страната, добър очеркист. Ходи често в чужбина — всяка година по няколко пъти в социалистическите страни и поне веднъж на Запад. С една дума, находка — не се сдържа Консулов.
— Коментар. От всички досега засечени агенти — зазвучава спокойно гласът на Ковачев — несъмнено най-голяма потенциална опасност представлява журналистът Атанасов. Като представител на авторитетен вестник, ползуващ се с доверие и уважение в средите на нашата промишленост, той има достъп не само до официалната, откритата икономическа и научно-техническа информация, но и до голяма част от секретната. Кой знае колко „откровения“ изслушва той, придружени от формулата „Само че нали разбирате, това не е за печатане…“. Можем да си представим колко той и вижда, и фотографира, и особено чува повече от това, което вестникът печата. Въобще журналистът, още повече от специализирания печат, е нещо ново в нашата практика. Хрумване, за което някой вероятно е получил солидна награда.
Това е, другарю генерал. Желая ви най-бързо оздравяване и плодоносни размишления по повод на чутото.
Слушането на записа до такава степен увлече Марков, че той не усети как е запалил цигара и разбра за нея едва когато го опари. Щом записът свърши, генералът постоя няколко минути неподвижен, върна лентата и отново я пусна. Този път дори не запали — той, страстният пушач от повече от 40 години, дето по повод и без повод димеше. Изслуша със затворени очи разговорите на непознатите хора, които дори не бе виждал, и ако някой влезеше в този момент в стаята, щеше да помисли, че спи. След второто прослушване скочи от леглото и разхождайки се из стаята, изпуши една след друга две цигари — компенсация за пропуснатото време. И след това пусна за трети път лентата. Но сега вече слушаше по-спокойно, връщаше записа, палеше и гасеше цигари. Ако първите две прослушвания можеха да се сравнят с поривите на ураганен вятър, сега вече силата му бе впрегната да върти колелетата на мелницата, да мели мисли…
XVIII. Решението на генерал Марков
Същия ден
Като се поуспокои и напуши, Марков изключи касетофона и се изтегна по гръб на леглото. Затвори очи и започна да слуша в паметта си гласовете, да си задава въпроси и сам да си отговаря, да спори със себе си.
Да, този път те бяха имали късмет. Невероятен късмет! За да се събере толкова полезна информация, за да се засекат четири агенти на един резидент, друг път са били необходими месеци и години. А сега — всичкото, наблъскано в една касетка на магнетофона. Е, вярно е, заслугата за тази свръхплътна опаковка принадлежи на колегите му, на хрумването на Консулов, но късметът, късметът си оставаше и мисълта за него вместо да го радва, го гнетеше — с какво ще трябва те всичките и най-вече той лично да заплатят този необикновен успех?
Марков не бе склонен да разчита нито на късмета, нито на случайността. В живота, в практиката това понякога можеше да се случи. Търсиш безуспешно някой престъпник из цялата страна, а го срещаш да си купува кисело мляко в кварталната млекарница. Мъчиш се дни и нощи да проумееш кой системно издава тайните на външната ни търговия и току изведнъж разузнаването от чужбина те информира, че на името на еди-кой си директор са внесени десет хиляди долара по сметката му в една банка на Лихтенщайн. Да, всичко това можеше да се случи и неведнъж му се бе случвало. Но да разчита на случайността и късмета смяташе за лекомислие, за престъпно лекомислие. Пък и лично в своя късмет не вярваше. С любовта се прости още на младини, семейното щастие го отмина, на деца не му бе дадено да се радва. Е, вярно е, остана жив и здрав при обстоятелства, при които другите загинаха. И накрая стана генерал! Ако с това можеше да се изчерпи щастието!
Но този път трябваше честно да си признае, че му бе провървяло. Без късмет, без тази дива афера с чуждите диаманти, без този зловещ черен куфар как щяха да попаднат на резидента, на човека, така добре укрил се, че никой да не заподозре в уважавания и обичан Петров, в примерния отечественофронтовец и профсъюзен мижитурка агент от такава класа. Колко усилия би им струвало само засичането на тези, четиримата. А сега — за няколко дена. А какво ще им донесат следващите седмици? Но дори и да бяха открили всичките му агенти, как щяха да се доберат до неизвестния и на самите тях резидент? Да, късметът им този път беше необикновен, направо фантастичен и това кой знае защо караше сърцето на Марков да се свива. Не вярваше, че всичко това е действителност, и като се убедеше в реалността, плашеше се от нея.