18 август, понеделник
Казано е, че утрото е по-мъдро от вечерта. Любопитен да изпробва на практика тази житейска мъдрост, Марков се събуди рано и отново прецени всички факти, отново премисли всички възможности. И отново се убеди, че бързо трябва да намерят правилното решение. И вече не само с бистра глава, но и с чисто сърце закрачи в хладната утрин към министерството.
Когато се появи секретарката му, той й възложи да събере при него Ковачев, Петев, Консулов и Дейнов. Веднага след началото на работното време тя му доложи, че и четиримата очакват да ги приеме. Да, така трябваше — заедно, а не един по един. Дори Ковачев не извика отделно, по-рано да се посъветва с него.
Щом се поздравиха, още преди да са му задали традиционните въпроси за здравето, без да ги е поканил да седнат, Марков им каза:
— Изслушах най-внимателно магнетофонния ви запис. Много ви благодаря, че сте се постарали за болния си началник. — И тъй като в смисъла на думите си той улови някаква скрита ирония, която сам не бе помислял, отсече категорично: — Изслушах! Размислих! И реших! Първо. В такъв решителен момент не е време да се боледува. Затова оздравях. Второ. Време е да решим докога може да чакаме и кога ще настъпи времето да действуваме. Сегашното ни положение ми напомня на колоездач, който се спуска по надолнище. Колкото посече оставя велосипеда си да се ускорява от стръмнината, толкова повече печели и път, и време. Но ако пропусне момента на максимално допустимата за велосипеда му скорост, може да катастрофира. Изчакването, набирането на скоростта — това за нас е по-пълното разкриване на агентурната мрежа. А катастрофа ще бъде, ако Петров предаде на чуждото разузнаване важни държавни тайни. Защото нека не забравяме, че нашата върховна задача все пак не е да разкриваме агентури, а да опазваме сигурността на родината ни. Ето защо от днес трябва да имаме постоянна готовност всеки момент да се намесим и да пресечем каналите, по които изтичат сведенията. Но, от друга страна, аз решавам, че имаме още възможност да поизчакаме, да опитаме да засечем още някои агенти.
През следващите няколко дена не се случи нищо особено, нищо, заслужаващо нервното напрежение, с което генералът изживяваше всеки изтърван, както той казваше, час. Два пъти Петров влезе във връзка с вече засечените агенти — даде указания на Зара по разпределението на парите и постави нови задачи на Ерменков. Изглежда, четиримата в София и Пешо шофьорчето бяха целият му арсенал. От досегашното му поведение личеше, че Петров се чувствува съвсем сигурен. Но явно не дотам, че да започне да си служи с домашния си телефон. За изминалото време стана съвсем ясно, че никой от агентите му не го е виждал, не го познава.
XIX. Картите — на масата!
От новия завод, който, както се бе изразил Петров, „се стори край Павелско, в Родопите“, се заинтересуваха преди всичко органите на контраразузнаването. И установиха, че врагът правилно е избрал този обект. Обстановката там, така да се каже, беше бременна със секретна информация и това наложи срочно да се обсъди какви мерки трябва да се вземат, за да не се допусне Атанасов да я получи и да я предаде на Петров.
Първата и сякаш най-съблазнителна възможност беше да камуфлират завода. Така да подготвят обстановката там, че човекът, който ще приеме и ще развежда журналиста, да го снабди с изобилна, но невярна информация. Но такава отговорна задача можеше да бъде поверена само на някой оперативен работник от контраразузнаването и то вещ специалист с подходящо образование. Това не беше проблем — такъв щеше лесно да се намери. Откакто в школата започнаха да приемат всякакви специалисти, сред оперативния кадър можеше да бъдат открити от кибернетици до козметици. Колкото и този вариант да звучеше съблазнително, веднага бе отхвърлен.
Появата на нов, непознат на колектива човек непременно щеше да направи впечатление, да породи слухове. Особено щом именно на него са възложили да развежда „софиянеца“. След като журналистът бъде приет от директора, обикновено той бива връчван на някой от инженерите. От ония, дето отдавна работят в завода и добре го познават. За да го развежда и да му разказва. Атанасов имаше достатъчно опит, за да познава правилата на играта. И нищо чудно на бърза ръка да разбереше що за „млад, но вече добре познаващ работата си инженер“ е неговият Вергилий. Пък и къде е гаранцията, че в останалите си срещи — из цеховете, в стола, в парка — няма да чуе това, което не е за неговите уши? Та нали той за всички ще е „довереният гост от столицата“, желаният събеседник, който, ще разкаже за нашите трудови подвизи в средствата за масова информация. Ще чуе и ще сравни с официалната информация, която му сервират. И ще си направи съответните изводи. Не, този вариант бе рискован — съдържаше двойна опасност: Атанасов можеше и да узнае, че го лъжат, и да се досети защо; а можеше и въпреки всичко да се добере до секретната информация.