Много по-просто и сигурно беше да се попречи на командировката му в Родопите. Само че дали беше достатъчно разумно? Марков знаеше кой е главният редактор на вестника и беше убеден, че с него може да се разберат без рискове. Можеше да го помолят да не изпраща Атанасов за тези материали и той без излишно любопитство щеше да направи необходимото. Само че колкото и убедително да го нагласеше главният редактор, Атанасов непременно щеше да се досети, че някой му е попречил „да си свърши работата“. Ако не този път, то следващия!
Възможно беше те да продължат политиката си на ненамеса, да се държат така, сякаш нищо не подозират, не знаят. Но тогава Атанасов щеше да събере необходимата му информация, да я предаде на Петров, а той щеше да се погрижи да я узнаят и неговите господари. Ето това те не биваше да допускат. На никаква цена. Каналът трябваше да бъде пресечен. Само че как? И на кое място? И кога? Получи ли Петров веднъж информацията, те губеха контрола над нея и всичко можеше да се очаква. Той ще я шифрова, ще я свръхуплътни и за броени секунди или по-кратко ще я излъчи (може би с насочен лъч на УКВ) към антените на някоя дипломатическа мисия. Опитай се да узнаеш дължината на вълната, да улучиш мига на излъчването, да запишеш цифрите, да разшифроваш текста. И то все на информация, която врагът вече е узнал! Несъмнено каналът трябваше да бъде пресечен между Атанасов и Петров или веднага след като Петров му се обади по уличния телефонен автомат.
А какво значеше „да бъде пресечен“? На прост език — Атанасов трябваше да бъде арестуван. А едновременно с него и Петров. Това пък ги задължаваше да задържат и всички останали, да сложат край на случая. А дали беше време? Дали той нямаше да даде още по-изобилни плодове?
След няколко дена Атанасов замина за Родопите. Изглежда, в редакцията го ценяха високо, вярваха в творческите му възможности и не му отказваха предложените от него задачи. Негласното наблюдение установи, че той пристигна с колата си, придружаван от фоторепортьора Станчо Славов. Но се настаниха в един хотел в Пампорово, като през деня прекарваха времето си добросъвестно в завода. Пътят им отнемаше само половин час. Командировката на Атанасов продължи пет дена, два от които те просто си почиваха в Пампорово. А в понеделник сутринта се върнаха в София. Сега оставаше „да напише очерка за завода“.
През това време животът на Петров течеше еднообразно и безметежно. Само с едно изключение…
22 август, петък
Този път Петров не мина по традиционния си маршрут, а взе друг трамвай, който го отведе на булевард „Витоша“. Там влиза и излиза в доста магазини. От рибарския си купи топло пушена скумрия и разбит тарама хайвер, някои дреболии от „1001 стоки“, паста за зъби от една будка. И когато вече трябваше да поеме за към къщи, качи се неочаквано на един трамвай в обратна посока. Дълго пътува, слезе на една от крайните спирки. Влезе в стара кооперация. Но не се забави, явно дори не потърси някого там, защото само след няколко секунди излезе. Качи се отново на трамвая и се прибра у дома си.
Наблюдаващият не можа да разбере какво се бе случило в блока на улица „Революционер“ № 2 за тези няколко секунди, време, недостатъчно дори да посети някого на партера, където живееше Васил Заралиев, и да се увери, че го няма.
Да, това беше неговата кооперация. Но това стана ясно на полковник Ковачев едва на другия ден сутринта, когато прочете докладната на наблюдението. Той също се запита какво е могло да означава това неочаквано и мигновено посещение на Петров. Та той нямаше обичая да се явява лично! Пък и, както донасяше другата бригада, по това време Зара си е пиел червеното вино в кварталната пивница и се е прибрал едва два часа по-късно. Да, време е имало достатъчно!
Ковачев беше убеден, че Петров не е търсил Заралиев. Нещо повече, минал е тъкмо по това време, защото е знаел, че не ще се срещнат. Защо тогава само е влязъл в кооперацията, за толкова кратко време? Отговорът можеше да бъде само един: за да му остави нещо. И като се знаеше вече каква функция изпълнява Зара, не беше трудно да се досети — пари, левове и долари. А вероятно и някаква бележчица с указание, как да ги разпредели, кому да ги даде. Но какво е било съдържанието на пакетчето или плика, което очевидно Петров е пуснал в кутията на Заралиев, за сега остана тайна. Когато на другия ден разгледаха внимателно, макар и незабелязано пощенската кутия на Заралиев, първото нещо, което им направи впечатление, бе, че от всички само тя имаше секретна ключалка. И то не от ония, дето понякога все пак се появяват из железарските магазини у нас. А солидна, явно вносна, предназначена сякаш за по-сериозна каса. Но колкото и да беше секретна, те може би щяха да съумеят да я отключат за тези два часа, докато Зара благоволи да си допие винцето. Ако наблюдаващият беше съобразил своевременно всичко това и ако се бяха решили да рискуват и да отворят чуждата пощенска кутия пред очите на често влизащите и излизащи обитатели на кооперацията. Да, ако бяха съобразили, ако се бяха решили, щяха и да знаят!