25 август, понеделник
Рано сутринта Атанасов заедно с младия фоторепортьор Станчо пътуваше от Пампорово за София. В колата бяха настанили и две дългокоси гърли със сини джинси от кадифе и шарени полупрозрачни блузки. Щом узна, че са тръгнали да се връщат (по това време те бяха вече в Наречен), генералът извика Ковачев, Петев и Консулов при себе си.
— Е, момчета, нашият журналист, пълен с впечатления от посетения завод, вече се връща в любимата си редакция — започна той оживено. — А за нас настана време да решаваме. Щом си приготви доклада, още довечера някой може да му се обади по телефона. А каква е гаранцията, че същата тази нощ информацията няма да прескочи „желязната завеса“?
Всички се умълчаха. Не защото бяха изненадани от предположението на Марков, а защото ги глождеха всякакви съмнения и множество въпроси оставаха нерешени. И главният от тях — има ли още неизявени агенти на Петров, кои са те, какви са? Или това е цялото му богатство?
Петев беше от предпазливите и обикновено се обаждаше само когато специално го попитаха. Изобщо той повече обичаше да изпълнява (макар и винаги с максимум старание и разум), отколкото сам да решава — нещо, все още търпимо за един майор. А това, че сега пръв се обаждаше, можеше да означава, че не вижда какво има да се умува.
— Ние сме тук, за да охраняваме тайните на нашата държава. Това е висшият ни дълг, който стои над всичките ни останали служебни задължения. В името на този дълг ние нямаме право да поемаме каквито и да е рискове. Максималният срок, третият звънец, така да се каже, за нас трябва да бъде телефонният разговор на Петров с Атанасов. Щом го запишем, още на път за в къщи ние трябва да ги задържим. И Петров, и Атанасов, и всички…
— А Пешо шофьорчето? — запита Марков.
— И Пешо.
— А жената на Петров, кака Ева?
— Също.
— А нея защо?
— За съучастие. Като докаже, че е невинна, ще я пуснем.
— Значи тя трябва да докаже! Гледай ти какъв сте бил лют и кръвожаден — засмя се Марков. — За по-кротък ви имах.
— Вие може да се шегувате, другарю генерал, но аз съвсем сериозно.
— А вие, Ковачев, на какво мнение сте?
— Може да ви прозвучи максималистично, но и на мене ми се струва, че след като проведем най-щателния възможен обиск в дома му и го отведем, не бива да оставяме жена му на свобода. Кой знае какви номера може да ни скрои.
— Чакайте — прекъсна го Марков. — Не ви питам за детайлите, а за това, убеден ли сте, че е вече време да сложим картите на масата…
— Както би се изразил Зара — добави дръзко Консулов.
— Зара казвате — продължи замислен Марков. — И него, и ония, външнотърговските мръсници. Значи така, да сядам и да пиша заповедите за задържане и претърсване. Добре, така да бъде. Чиста работа, нула рискове. Тогава заповядайте след час при мене.
Ковачев и Петев вече се надигаха, когато Консулов нервно се обади. Гласът му необичайно потреперваше, сякаш малко му остава да се разплаче.
— Ама вие, другари, сериозно ли или етюд ми разигравате, опитвате колко ми е акълът?
— Какво има, капитан Консулов? — запита заинтригуван Марков. — Вие имате ли да предложите нещо по-интересно?
— Имам. Да се задържи само Петров. А мрежата му да не се пипа. Та нима ние няма да се възползуваме от този уникален шанс! Нали всички сме убедени, че в тази система липсва обратната връзка. Той, Петров, ги познава, само той е активният, а те не само са пасивните изпълнителни звена, но и не знаят кой е активният, кой е този Христовски, …-озов, …-офоров, кога ще им се обади следващия път, каква задача ще им възложи, как се казва в действителност, къде живее и съответно какво се е случило с него. Ей това, ей този шанс ние трябва да използуваме, а не да изпоарестуваме цялата компания.