— Добре. Но все пак как да си обясним, че един такъв честен, неопетнен с нищо гражданин като вас всъщност без колебания се е съгласил да служи на чуждото разузнаване?
— Какво разузнаване? Аз само да пазя!
Тук вече смиреният Петров май прекали с наивността си. Преигра, помисли си Консулов.
— А вие как си обяснявахте това криене на електронна апаратура и долари? — запита съвсем спокойно Ковачев. — Като съхраняване на частни капитали ли или като игра на криеница?
— Но аз се колебаех, повярвайте ми. Дълго се колебаех, макар и бързо да се реших. Но главното ми съображение беше, че не виждах нищо укоримо, още повече престъпно, да прибера едни вещи у дома си, които при нужда да предам някому. Още повече тогава аз съвсем, не знаех какви ще са тези вещи.
— А като узнахте, защо не дойдохте при нас?
— Това е фаталната ми грешка, това е моята голяма глупост. Пък и нека да си призная, много ми се бе приискало и аз да притежавам долари, и аз „като хората“ да мога да посещавам магазините на Кореком и да си купувам оттам разни съблазнителни вещи. Изкуших се! Съгреших, макар и само в помислите си. Но не забравяйте, че все още не съм си позволил нито да пипна доларите, нито да вляза в магазина.
Картината беше ясна — Петров разказа някаква съчинена история и не съобщи нищо ново, нищо, което те, според него, не знаят. Пък и явно не подозираше, че те са го следили от момента, когато той прибра черния куфар от гарата. Впрочем, това беше единственият момент, който смущаваше Ковачев. Защо след като те, пак според него, не знаят за куфара, той им разказа за него? Беше ли това някакъв симптом на разоръжаване? Или се бе поддал на първата асоциация — как се получават вещи — чрез черния куфар в касетка на гарата. Правдоподобно звучи, като признание. А, от друга страна, нали вече няма да си служи с този канал, нищо не издава. Саморазобличаване щеше да бъде, ако той признаеше разговорите си по автомат 70–69, ако разкриеше агентите си. Откъде ги има тези агенти? Как ги е вербувал? Какво прави с информацията, която те му събират? Дали не трябваше да изчакат той да излъчи сведенията, предадени му от журналиста? Не, Петров не беше се разоръжил. Той криеше. Той ги лъжеше! Но въпреки това Ковачев реши да не използува за сега магнетофонните записи, да не го разобличава. Той беше привърженик на максимата „Винаги се стреми да получаваш максимум информация и да излъчваш минимум информация“. Тази максима, според него, отразяваше един прастар биологически закон. Тигърът притежава отлични и заострени сетива, за да открие плячката си, но дори и той, всесилният, е шарен, за да се камуфлира в джунглата. От тази древна мъдрост на природата Ковачев сега смяташе да се възползува и бе решил с нищо да не го разобличава и да продължават да изслушват, да уточняват показанията му.
По-нататъшните разпити възложи на Консулов, като изрично му нареди да се придържа към досегашната схема, да разработва досега зададените въпроси, да уточнява досега получените отговори. Да търси, да лови противоречия. И да наблюдава Петров.
Консулов се зае с цялото си старание и неукротима воля със задачата. Но не можа да разобличи Петров в нито едно противоречие. Явно той бе разработил до най-дребни детайли легендата си и я знаеше безпогрешно наизуст.
1 септември, понеделник
На сутрешния доклад Консулов им разказа вица за водопроводчика, който толкова пъти поставял пред заключената врата един и същ въпрос и толкова пъти чувал един и същ отговор от папагала, че накрая си разменили ролите — той започнал да пита „Кой е?“, а папагалът от клетката в антрето му отговарял „Дошъл е водопроводчикът“. Консулов наистина бе научил всички многократно слушани отговори на Петров и сега ги знаеше наизуст.
— Питайте, другари следователи, разпитвайте ме и аз ще отговоря на всичките ви въпроси! — завърши той своя доклад пред групата.
— Значи, нищо ново не ви каза все пак Петров? — запита Ковачев. — Нищо, което да не бяхме узнали след първия разпит?
Консулов се замисли и след кратка пауза каза:
— Ново има, но то не е в думите на показанията, а в техния контекст. Или не, дори не в контекста, а в цялостната оценка на всички проведени разговори. И уви, крепи се не толкова на фактите, колкото на…, как да кажа…, на някакъв мой усет, ще ми се да кажа… интуиция, колкото и да не обичам да се осланям на този несигурен реквизит на парапсихологията.
Нито Ковачев, нито някой от останалите се обади и Консулов трябваше да продължи: