— Българин?
— Не, ирландец. Лари О’Конър, от Съединените щати. Пристигнал е вчера със самолета от Париж, отседнал е в хотел „Лебед“. Откакто го засякохме, вместо да се наслаждава на плажа, все с това се занимава: ходи, разпитва, оглежда…
— Е, и намерил ли го е?
— Слава богу, хотелите са много, още не е дошъл до „Интернационал“. Вие как мислите, да го намери ли?
— Разбира се. Защо ще му пречим на човека. Изобщо не му се бъркайте, само го наблюдавайте.
Консулов се появи следобед уморен, гладен и явно зъл. Само дето не се уточни така изобщо на света ли го е яд, по-точно на Ковачев ли, или съвсем конкретно на картичката.
— Няма и няма — резюмира той. — Нито една, за лек, дето се казва, няма никъде. Нагледах се до повръщане на цветни картички, но такава не намерих. За всеки случай бях и в управлението на книгоразпространение, и в репето. Там ми обясниха, че миналото лято са пуснали една такава партида, но повече не са ги произвеждали. Пък и марката е ланшна. Тази серия бързо се е изчерпала още в средата на миналата година.
— Ето, както видяхте, моята идея се оказа по-плодоносна, с по-убедителни резултати. Сега можем вече със сигурност да твърдим, че Маклорънс е донесъл картичката, купена миналата година тук, но написана „там“.
Консулов остави картичката на бюрото и се отпусна малко театрално на стола. Ковачев я взе и отново се загледа внимателно в нея.
Дълго мълча и гледа. Консулов на два пъти се канеше да го запита нова загадка ли разкрива, но се сдържа. Накрая Ковачев се усмихна леко и каза:
— Не обичам, когато „той“ не уважава. Тогава и аз губя уважение към него.
— Кой е този мистериозен „той“, другарю полковник, и с какво си е позволил да се провини пред вас, та е загубил доверието ви?
— Не доверието, не! Аз съм като старите кръчмари. Едно време в механите и в бакалниците имаше нацвъкани от мухите надписи „Уважение всекиму, кредит никому!“. Та и аз, доверие никому, но да го уважавам съм готов. Опасно е да загубиш уважение към него. За нула време можеш да се провалиш. Стига, разбира се, оня сам да не си погуби уважението!
— Но кой е все пак този загадъчен „той“?
— Как кой? Онзи, който е изпратил Маклорънс, който е наредил да купят, да надпишат и да пуснат тази картичка. Някой тамошен полковник или, да не се лаская, може би само майор.
— Че с какво е заслужил „той“ гнева ви?
— Погледнете тази картичка. Гребенчета на морски вълни, лошо боядисана пластмасова палма, зарита с тенекиената си саксия, но ръбът й се вижда, вятърът е отвял пясъка. И горката нещастна камила, окичена „по ориенталски“ според вижданията и етнографската култура на някой търгаш от „Балкантурист“. И кацнал върху нея този самодоволен и розов глупак, увит в чаршаф от инвентара на хотела. Пък и размахва копие, сякаш ей сега ще прободе нубийския лъв. И вижте останките от рижавия му перчем, ухиленото му луничаво лице, изразяващо и презрение „към туземците“, и задоволството на глупака, разказал тъп виц. „Вижте ме из дива България, която разиграва фалшивата си екзотика, докато аз прекарвам дните си почти безплатно!“
— И с какво този бакалин от Дюселдорф ви ядоса?
— Нека бакалинът да остане на съвестта на производителите на картичката. Сбъркал е оня, дето е купил една от тези фрапантни, може би, според него, ефектни, значи, и запомнящи се картички, вместо да избере някоя съвсем обикновена, скромна, безлична. Като имам пред вид кои идват от Запада и какви картички те харесват и изпращат, трябвало е да избере такава, която няма скоро да се свърши. Особено след като ще я изпращат след година време. Ама на, „той“ не е допускал, че аз ще се сетя! За глупак, е, хайде, за недосетлив ме е помислил. А това не е хубаво. За него не говори хубаво!
— Теоретически сте прав, но само толкова. Това няма никакво практическо значение. Ако не бяхме видели как Маклорънс пуска картичката, нямаше да има никакво значение колко шарена е тя. „Той“ явно на това е и разчитал. А след като видяхме, и фасадата на хотел „Мимоза“ да бе отпечатана, все тая.
— Не е все това. Ако беше хотел „Мимоза“, ние нямаше да знаем, че картичката е била купена миналата година, че е надписана там, че Маклорънс не е българин и най-важното, че „той“ ме мисли за глупак. А аз много обичам „той“ да ме смята за глупак.
Картичката изпратиха по реда и още на другия ден раздавачът я пусна в кутията на Петков. А адресатът се оказа реален. На улица „Люляк“ № 5 наистина живееше Петър Господинов Петков, наричан не само в картичката, но и от познатите си Пешо. Той беше 28-годишен, живееше отдавна на този адрес и работеше като шофьор на такси. И то от три години. А не специално по този повод. В биографията му нямаше никакви „особености“, освен че като матрос на търговски кораб е бил уличен в някаква валутна афера при пренасянето на „марфата“, за което е бил дисциплинарно уволнен от търговския флот. И още една смущаваща особеност — наскоро се бе оженил за една служителка от Военноморския флот, която работеше във финансовия отдел на едно от поделенията.