— Пето. Не си мръщи челото и особено носа. На лицето ти винаги да се чувствува външно безгрижие, отразяващо вътрешното спокойствие. Шесто. Дръж устните си нито много стиснати, нито много отворени. Седмо. Лицето ти трябва да изразява по-скоро веселост, отколкото тъга или някое друго необикновено чувство. Осмо. Външният ти вид и дрехите ти трябва да са спретнати и прилични. Девето. Дръж ръцете си спокойно. Десето. Трябва да ходиш спокойно, без да бързаш, ако няма особена нужда за това. А когато е нужно, съблюдавай приличието. Единайсето. И думите, и жестовете, и всички движения на тялото ти трябва да са такива, че да служат на всички за пример.
Консулов продължаваше да чете с ясен, висок и монотонен глас, както се изричат формули или се произнасят текстове на закона. Да, несъмнено това беше описанието на държанието на Петров. Но защо им го поднасяше в такава своеобразна форма?
— Дванайсето. Движете се навън по двама-трима, както предпише началството.
Това пък правило какво означаваше? Кое началство и защо по двама-трима? Та Петров винаги ходеше сам, дори без жена си.
— Тринайсето. По време на разговор трябва да не забравяш за скромността и приличието както в думите си, така и в маниера на държанието си. — И като направи кратка пауза, добави вече с друг, обикновен глас: — Това е, другари. Да събуждат някакви асоциации у вас тези тринайсет правила?
Всички, включително и Консулов, загледаха изпитателно Ковачев. Едни с интерес дали е отгатнал загадката, други в очакване да смъмри волнодумеца заради неуместната му шега. Та нали тук сред присъствуващите той беше най-старшият по звание и длъжност. Полагаше му се пръв да се сети и да каже тежката си началническа дума.
— Това несъмнено е едно екстравагантно описание във формата на правила на поведението на нашия Петров. Беше забавно да се изслуша, макар и да не ми е ясно защо трябваше тази му характеристика, поначало вярна, правдива, да бъде поднесена в такава необикновена форма. Ако не бяха някои правила, смисълът на които не виждам, бих казал, че това е едно живописно и оригинално описание на нашия подследствен.
— Този път познахте само наполовина, другарю полковник. Тук няма никакво оригиналничене, колкото и да ме подозирате в тази слабост. Вярно е, че някои от правилата Петров не е могъл да демонстрира. Например за съблюдаването на приличие при бързото ходене. Не му се е паднало, не е имал възможност. Както и за ходенето на малки групи от по двама-трима. Познахте, че тук е описан Петров, но не познахме кой е нарисувал портрета. Не съм аз. Защото това не е словесен портрет, нарисуван по оригинала, а е матрицата, от която този индивид е бил отлят.
— Матрицата! — учуди се Ковачев. — Каква матрица?
— Това е моделът, по който е формиран нашият човек, калъпът, от който е бил излят. А този калъп не съм го измислил аз. Боже опази! Той е бил съчинен преди повече от четиристотин години от небезизвестния Игнаций Лойола, основател и пръв генерал на йезуитския орден. А това, дето ви го прочетох, са просто тринайсетте правила на скромността на свети Игнаций, които са задължителни за всички добри йезуити и определят тяхното поведение.
Съобщението на Консулов подействува изненадващо на всички присъствуващи. Ефектът, който той несъмнено целеше, безспорно бе постигнат напълно. Пръв наруши мълчанието майор Петев.
— Какво… излиза, че Петров е йезуит?
— Така се получава. Освен ако не допуснем, че има някакво случайно съвпадение между неговото поведение и правилата на свети Игнаций. Впрочем, дължа да ви обясня как стигнах до тази йезуитска премъдрост. Откакто имах честта да опозная този субект, все нещо ме чоплеше, все нещо не ми даваше покой. Твърде особено, необикновено бе неговото поведение, като се започне от неуместното му в случая смирение, като се мине през вечно наведения му поглед и се свърши с отмерените движения на ръцете му. Все си казвах, че в този човек има нещо не наше, не българско, не социалистическо, ако искате. Този човек е замесен от друго, от чуждо тесто. Но какво? Мейд ин Ю Ес Ей? Или нещо по-специално? Тогава реших да се поровя в Народната библиотека. Но, признавам си, започнах по погрешна следа. Чували сте сигурно израза „протестантско лицемерие“. И аз си втълпих, че това е някакъв протестантски човек, може би дори таен пастор, който служи на някоя американска църква, пък и не само на нея. Още повече, както знаете, благоверната му, госпожа Евлампия, е съботянка, адвентистка, и то от най-фанатичните, дето главното им занимание в живота е да очакват скорошното настъпване на страшния съд. При такава другарка в живота нищо чудно, естествено беше да сгреша, да предположа, че и той е някакъв протестант. А тази грешка ми струва цял библиотечен ден. Не бих го нарекъл загубен, нали все пак „обогатих безсмъртната си душа“. Не знам давате ли си сметка колко течения има протестантството: лутеранство, калвинизъм, цвинглианство и какво ли не. Та само англиканската църква колко секти има: баптисти, методисти, квакери, петдесетници, адвентисти, като нашата Евлампия. Какво ми струваше да се ориентирам в този религиозен хаос, да проумея всичките им попски номера, аз си знам. За тези два дена би трябвало да получа надбавка за вредност, за морална вредност. Ако нашата работа не беше поначало вредна. Блъсках си главата в протестантския лабиринт, докато разбрах, че съм хванал погрешна пътека. А тогава ме осени божието просветление. Лицемер, та не е ли неговият синоним йезуит! И тук скоро ми потръгна. Още при втората книга за йезуитите, на която попаднах. Беше съчинението на Алигиеро Тонди. Самият той е бивш йезуит, врял и кипял в светата им конгрегация, вкусил всичко лично и отвратил се, като видял номерата им отвътре. И ги описал след това чудесно. Чете се като романче. А като стигнах до главата за поведението на йезуита, рекох си: те това е нашият човек! Радвам се, че сте съгласни с мене. А вие, описвал съм го бил в екстравагантни литературни форми, жанрове съм измислял. Какво ти описание, братя во Христе, когато Игнаций Лойола го е измислил още през средата на шестнайсетия век, а неговите последователи, божиите служители, са създали нашия човек по този образ и подобие. За още по-голяма слава господня или ако ще преминаваме изцяло на латински — ад майорем деи глориам!