— Въпросът е, кога е станал йезуит. Той е на около петдесет години. А това не е възраст, на която човек променя разбиранията си, държанието си. Пак и тази школовка, това изливане на йезуитската форма е станало на младини, преди тридесетина години.
— Значи, някъде през петдесетте години поде мисълта на Ковачев Марков. — Помня ги аз тези времена, ох как ги помня. И процеса на пасторите, и този на кюретата. Само че йезуитите у нас трябва да са съвсем малко, редки единици. Българският народ с богомилската си школовка православната църква не е могъл да понася, та йезуитите ли! Това, че те се рядкост у нас, е някаква нишка. Но кой кога и защо е направил него йезуит?
— И аз мисля, че това, приемането му за йезуит, е отдавнашна работа. Тези привички, тези маниери се усвояват тъй твърдо само на младини, когато психиката на човека е още гъвкава.
Марков спря с жест Ковачев.
— Чакайте, почакайте! У нас имаше едно йезуитско гнездо, френският колеж в Пловдив…, почакайте, как се казваше…, там действуваше един стар шпионин, Анри Дампера, небезизвестният на времето си пер Озон…, много мъчен човек. Учениците му го наричали пер Бизон. Няма да го забравя. Ах да, колежът се казваше „Свети Августин“ и принадлежеше на конгрегацията „Успение Богородично“. Ей, как се сетих, велика работа е това склерозата, идват ти наум истории отпреди десетки години. Та този колеж издаваше редовно албуми с питомците си, с абитуриентите. Вземете ги, в нашия архив ги пазят, надявам се, поровете се там. Нищо чудно и тази змия да се е излюпила от котилото на пер Озон…
Архивът на бившия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив наистина бе запазен. Сред огромното количество книжнина се намериха и албумите, които тази своеобразна католическа гимназия е издавала всяка година и в които бяха напечатани портретите на абитуриентите с малки шеговити характеристики. Въпросът беше сред редицата ухилени хлапашки физиономии да бъде открит и идентифициран този леко състарен вече петдесетгодишен мъж, името на когото те не знаеха. Както се казва, „на око“, сравнявайки сегашната фотография на Петров с ученическите снимки. Спряха се на пет момчета. След това дойде на помощ науката. Специалистите от научно-техническия отдел по метрична физиогномоника фиксираха 28 опорни точки по главата — анфас и в профил — и изведоха индивидуалната му формула. След това обработиха „заподозрените“ портрети по аналогичен начин. Измерванията и проведените на тяхна основа изчисления посочиха абитуриента Стефан Мирославов, завършил колежа през 1947 година.
За контрол генералът нареди да се проверят всички, за които бе възникнало предположение, че може да приличат. Двама живееха в Пловдив, един се бе заселил в Русе, четвъртият бе починал само преди две години, а петият…, петият бе изчезнал още през 1954 година и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Несъмнено това беше човекът, който се подвизаваше под името Петров. И само няколко дена бяха нужни, за да се изясни достатъчно подробно личността му. Биографията му бе кратка, но съдържателна.
Стефан Мирославов (наричан от всички само Стив!) бе роден през 1928 година като единствен син на Йозо Мирославов — богат католик чифликчия, притежател на много земи, няколко доходни къщи в Пловдив на главната улица, над хиляда декара гори в Родопите и две дъскорезници. Религиозни до фанатизъм, и той, и жена му Мария били редовни посетители на католическата църква „Свети Лудвиг“. Единствения си любим син дали да се учи и възпитава още петгодишен в забавачницата на френския колеж, който той завършил със златен медал през 1947 година.
В архивите на гимназията успяха да открият доста материали за младия Мирославов и те всички го характеризираха откъм най-добрите страни. Известно беше, че отците йезуити са обграждали с особено внимание децата от „висш“ произход, момчетата, които благодарение на своите родители, на тяхното богатство и положение са обещавали да заемат видно място в обществото. Особено ако към това те са били трудолюбиви, интелигентни и амбициозни. А точно такъв е бил Стив. Почти през целия курс на обучението той е бил най-добрият ученик в класа си, служел за пример не само с бележките и поведението си, но и със старанието си при посещението на богослуженията и литургиите в училищната капела и в катедралата „Свети Лудвиг“. Затова за никого не било изненада, че на абитуриентското тържество на него била връчена „При д’екселанс“ — „Наградата за най-достойния“. Освен грамотата за тази висока чест той получил и разкошен албум с цветни илюстрации на най-прочутите замъци във Франция. Но което било много по-важно, голямата награда му обезпечавала и висока стипендия за който и да е университет във Франция.