Да, всичко дотук се развивало по най-блестящия начин. Но само дотук! 1947 година била върхът на неговия възход, след който започнало стремглавото му падане. Първо, не му разрешили да замине за Франция и да следва по стипендията си. Официалният мотив бил, че не си е изслужил военната служба. И Стив заминал в казармата. Оттам излязъл през 1949 година, но светът, в който попаднал, за тези две години се бил коренно изменил. Всичките им имоти били конфискувани или национализирани — били засегнати по няколко от революционните закони на народната власт. Баща му и майка му, които притежавали половин квартал къщи, останали да живеят в една стая, без доходи, без пенсия. Впрочем, баща му скоро умрял от инфаркт — изглежда, не е могъл да преживее нито промяната в общественото си положение, нито загубата на имотите си. Останали двамата — майка му, неспособна за никаква работа, която цял живот е командувала слугините си, и той, с още непораснала коса след казармата.
Следващите няколко години са тайнствени във финансово отношение. Майка и син живеят, макар и не в предишното охолство и блясък, но все пак прилично, без да имат никакви видими доходи. Дали някой стар приятел ги е подкрепял? Но те, „старите приятели“, почти всички били разкулачени и се намирали в не по-добро положение. Най-вероятно госпожа Мария Мирославова е имала скътано на потайно място ковчеже със скъпоценности, които малко по малко е продавала. Така или иначе, но Стив се записва в Софийския университет да следва право. Скоро и там се проявява като най-трудолюбивия, като най-схватливия и интелигентен студент. Още от втори курс той е признатият първенец по юриспруденция, пък и любимец на преподавателите. Във всеки случай на тези, заварени в университета на 9 септември 1944 г.
Втори съкрушителен удар се стоварва върху младия Мирославов през май 1952 година. При поредната чистка във факултета го изключват от университета като социално чужд и син на „бившите“. И то точно преди явяването му на юнската сесия, през която той е щял да вземе, както винаги, блестящо всичките си изпити за трета година. Можем да си представим каква буря се е разразила в душата на младия и амбициозен Мирославов, какъв вулкан от омраза е изригнал срещу всичко комунистическо.
Оттук започва неговото „ходене по мъките“. Дали защото не е могъл да намери нещо по-добро или пък от инат, „напук на народната власт“, той, многообещаващият млад юрист, става обикновен физически работник, и то от най-неквалифицираните. Няколко месеца ходи с една конска каруца из Пловдив да събира кокали от месарниците, които вози на работилницата за туткал. След това дълго време е изкопчия — вади пясък и чакъл от Марица.
При разкриването на шпионско-диверсантската организация на католишките кюрета през юли 1952 г. били засечени някакви връзки на Стефан Мирославов с отец Павел Джиджов, свещеник и бивш домакин на католико-униятската семинария към „Свети Августин“. По архивите сега не можеше да се разбере доколко тя е била сериозна и противозаконна, но той не е бил привлечен като обвиняем в процеса през септември 1952 г. Следователят или е проявил небрежност по отношение на него, или пък наистина всеотдайният на правото студент не е бил замесен в политиката.
До 1954 г. той си остава все неквалифициран физически работник и не прави дори опит да намери някаква по-лека, по-подходяща за интелекта и образованието си работа. Хора, които са го познавали през този период, разказваха, че в началото той бил страшно отчаян и замислял дори да се самоубие. Но постепенно се успокоил — дали свикнал с новото си положение или злобата надделяла над всички останали чувства, но „стиснал зъби“, затворил се в себе си и си избирал все по-тежки, по-уморителни работи. Сякаш калявал тялото си или пък във физическата умора удавял душевните си терзания.
Така карал сам с майка си, без любов или дори временна приятелка, затворен в себе си, озлобен на обществото. Докато през май 1954 г. изчезнал. Просто един ден сутринта, както обикновено, излязъл от къщи, за да отиде на работа. Но там не се появил. И оттогава никой не го е видял, никой не го е чул. Никой, дори майка му, не получава и картичка от него.
Наложи се да разровят архивите на Пловдивското окръжно управление на МВР и по този повод. Там те откриха устното заявление на Мария Мирославова, подкрепено на същия ден писмено, че нейният син е изчезнал в сряда, на 7 май. Тя молеше милицията да го издири и да установи дали с него не се е случило някакво нещастие. Странното беше, че молбата до милицията е отправена едва седем дена по-късно, чак на 14 май. Защо разтревожената за съдбата на единствения си син майка е чакала толкова дълго? Защо тя не е вдигнала тревога още на другия ден? Това „нехайство“ можеше да бъде обяснено само по един начин. Помежду им е имало сговор. Тя е знаела къде е „изчезнал“ синът й, дала му е необходимото време от една седмица, за да осъществи плана си, и чак тогава е алармирала милицията за да оправдае себе си.