Колкото и да ровиха архивите на Държавна сигурност и на Гранични войски, не можаха да открият никаква следа за този период. Сякаш границата през първата половина на май 1954 г. е била напълно спокойна или доколкото с имало някакви нарушения, те явно са били от съвсем друг характер, несвързани с него.
Така започваше една празнина от цели 23 години в биографията на Стефан Мирославов. Къде е бил, с какво се е занимавал, не се знаеше. Допустимо беше и да се е крил някъде из България. Макар това да беше съвсем невероятно. Пък и какъв смисъл е имало? Не, той непременно е избягал в чужбина, може би дори е отишъл, за да получи, макар и със седемгодишно закъснение, стипендията си във Франция, която му се е полагала като първенец на колежа „Свети Августин“. И все пак генерал Марков не се реши да започнат разпитите, преди да изяснят какво е правил през този твърде дълъг период, през тези 23 години — най-зрелите в неговия живот.
Разузнаването и контраразузнаването са двете старши и любими сестри близначки на Държавната сигурност. Макар и поотделно, те служат на една идея и винаги, когато е необходимо, си помагат. А това беше тъкмо случай, в който можеше да си помогнат. Ако приемем, че Мирославов е избягал и се е намирал през това време в чужбина, вероятно се е подвизавал сред емигрантските среди. Това, което не знаеше контраразузнаването, трябваше да бъде известно на разузнаването.
Ковачев дълго се труди над подробната справка, която предадоха на управлението по разузнаването. В нея имаше всички данни, до които се бяха добрали, всички предположения и догадки, които бяха обсъдили; богата галерия от фотографии в разни пози и ракурси, не само сегашни, не само от албума на колежа, но и от запазения семеен архив в Пловдив, който престарялата му майка смутено им предостави. Към справката беше приложена пълна и най-точна биография на Петров — Мирославов.
Докато дойде материалът от разузнаването, продължаваха от време на време разпитите на Петров. Водеше ги от самото начало и все на базата на обиска Консулов, без да се вкарват в играта дори магнетофонните записи, нито данните от наблюдението, да не говорим за разкриването на личността на Мирославов. Несъмнено разпитите бяха омръзнали и на двамата и трудно беше да се каже на кого повече. Но нито единият, нито другият показваха отвращението си към вечно повтарящите се еднакви въпроси и още по-стереотипните, добре заучени отговори. При разпитите Консулов демонстрираше неприсъщо олимпийско спокойствие, а Петров доказваше, че добре е усвоил правилата на свети Игнаций.
Най-после пристигна материалът от разузнаването. Другарите от управлението го бяха назовали „справка“, но това определение решително не бе справедливо. Дебелият пакет гъсто изписана хартия наподобяваше по-скоро някаква научна монография, някаква дисертация на старателен кандидат на науките. Личеше си, че много хора дълго се бяха трудили над съчиняването на тази „справка“ и не един архив е бил старателно разлистван.
Първата, встъпителната глава, наречена „Идентификация“, бе изцяло посветена на въпроса за идентифицирането на Георги Михайлов Петров с личността на Стефан Йозев Мирославов и с разни фигури, които са се подвизавали през годините от 1954 до 1975 из българските емигрантски среди и чуждите разузнавания. Установено бе, че два месеца след бягството си Стив се появява в Рим с истинското си име. И след това се прощава завинаги с него. По безспорен начин бе доказано, че той действува първоначално като французина Анри Лекок. После се превръща в италианеца Филипо Таламо, а след това в отец Джузепе Паван и в отец Пиетро Коффи, та дори може би в известния емисар на Ватикана отец Густаво де Реджис.
Първите два месеца след бягството му се губеха. Възможно е да ги е прекарал в някой гръцки, турски или югославски лагер. Също така не можа да бъде изяснено кога, къде и при какви обстоятелства е преминал границата. Достоверно се знаеше, че през август 1954 г. се е появил в Рим като Мирославов. Там, изглежда, е попаднал в мрежите на католицизма и йезуитските паяци са му изсмукали душата. Това беше не само вероятно, като се има пред вид католишкият фанатизъм на семейството му, допълнен от колежанското възпитание и смъртната му омраза към комунизма, но се потвърждаваше и от свидетелството на хора, познавали го по това време, а и от цялата му по-нататъшна биография.