И дума не можело да става, отсече завеждащият. Строгият правилник не допускал компромиси.
Отвътре се обади тих глас и тя пристъпи в стаята. Видя дебел килим и мебели от истинско дърво. Той седеше на леглото само по джинси и четеше дебел роман. Дарби се изненада, че изглежда толкова добре.
— Много извинявайте — каза тя сърдечно, докато затваряше вратата зад себе си.
— Заповядайте — каза момчето с приветлива усмивка. От два дни не беше виждал други лица, освен на медицинския персонал. А нейното беше толкова красиво. Той затвори книгата. Тя приближи до леглото.
— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“.
— Как успяхте да влезете? — попита Едуард, явно зарадван от появата й.
— Съвсем нормално. Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ това лято?
— Да, както и предишното. Предложиха ми работа, като завърша. Ако въобще завърша.
Тя му подаде снимката.
— Познавате ли този човек?
Той я пое и се усмихна.
— Да-а. Казва се… Ох, чакайте малко. Работи в отдела „Нефт и газ“ на деветия етаж. Как му беше името?
Дарби едва не се задави от вълнение.
Лини стисна очи и опита да си спомни. Пак погледна снимката и каза:
— Морган. Мисля, че се казва Морган. Аха.
— Това му е фамилията, така ли?
— Фамилията. Не мога да си спомня малкото му име. Беше нещо като Колин, но не е това. Мисля, че започва с К.
— И сте сигурен, че е в „Нефт и газ“? — Макар да не можеше да си спомни точния им брой, беше убедена, че има повече от един Морган в „Уайт и Блазевич“.
— Да.
— На деветия етаж ли?
— Точно така. Аз работех в отдела по банкрутите на осмия етаж, а неговият отдел заема половината от осмия и целия девети етаж.
Той й подаде снимката.
— Кога ви изписват? — попита тя. Щеше да бъде некрасиво да хукне веднага.
— Надявам се следващата седмица. Какво е направил този човек?
— Нищо. Просто се налага да поговоря с него. — Вече отстъпваше назад. — Трябва да бягам. Благодаря ви. Всичко хубаво.
— И на вас всичко хубаво.
Тихо затвори вратата след себе си и се втурна към фоайето. Внезапно чу глас зад гърба си.
— Ей, вие! Какво търсите тук?
Дарби се обърна и видя насреща си висок чернокож надзирател с пистолет на кръста. На лицето й се изписа виновно изражение.
— Какво търсите тук? — попита отново той и пристъпи към нея.
Тя се залепи за стената.
— Дойдох да видя брат си. — И не ми крещете повече, ако обичате.
— Кой е брат ви?
Тя кимна към стая 22.
— Не можете да го посещавате по това време. Нарушавате правилника.
— Важно беше. Ето, тръгвам си.
Вратата на стая 22 се отвори и на прага застана Лини.
— Това сестра ти ли е? — попита надзирателят.
Дарби умолително вдигна очи.
— Да. Оставете я на мира — каза Лини. — Отива си.
Тя въздъхна облекчено и се усмихна на Лини.
— Мама ще дойде в събота.
— Хубаво — промълви Лини.
Надзирателят се оттегли към дъното на коридора, а Дарби се запъти към двойната врата почти тичешком. Грантам четеше на завеждащия клиниката лекция за цените на медицинското обслужване. Тя бързо премина през фоайето и тъкмо стигна до входната врата, когато завеждащият й извика.
— Госпожице! Хей, госпожице! Коя сте вие?
Дарби се шмугна през вратата и хукна към понтиака.
Грантам само повдигна рамене, обърна гръб на събеседника си и побърза да се изниже. Скочиха в колата и изхвърчаха.
— Фамилията на Гарсия е Морган. Лини веднага го позна, но не можа да си спомни малкото му име. Започвало с К. — Тя ровеше из бележките си от справочника на Мартиндейл и Хабел. — Каза, че работел в „Нефт и газ“ на деветия етаж.
Грантам се отдалечаваше с бясна скорост от Парклейн.
— „Нефт и газ“!
— Така каза. Ето, намери го. Къртис Д. Морган, отдел „Нефт и газ“, възраст: двайсет и девет. Има още един Морган в отдела по съдебни спорове, но той е съдружник и, я да видим, на петдесет и една е.
— Гарсия е Къртис Морган — каза Грей с облекчение и погледна часовника. — Сега е четири без петнайсет. Трябва да побързаме.