— Охрана на какво? — попита високо и наперено тя. — Това юридическа фирма ли е или затвор?
Съдружникът погледна човека в евтиния костюм и стана ясно, че никой от двамата не знае как да реагира в този момент. Тя беше много привлекателна, те я бяха разстроили, обяснението й изглеждаше достоверно. Поуспокоиха тон.
— Защо не си тръгнете, мис Блайт? — предложи Швабе.
— Това и смятам да направя.
Мъжът от охраната се пресегна да я отведе.
— Насам — каза той.
Тя го шляпна през ръката.
— Не ме докосвай, че още утре ще те дам под съд. Само да си ме пипнал!
Това ги стресна. Тя беше побъркана и ставаше агресивна. Но може би и те бяха попрекалили с грубостта си.
— Ще ви изпратя до долу — каза мъжът от охраната.
— Мога и сама да си ида. Просто съм учудена как изобщо имате клиенти, шутове такива. — Отстъпваше с гръб към асансьора. Лицето й беше зачервено, но не от гняв, а от страх. — Имам адвокати в четири щата, но никой не се е отнасял така с мен — изкрещя тя насреща им. Сега беше по средата на фоайето. — Миналата година платих половин милион по адвокати, а тази година се налага да платя цял милион, но не на такива кретени като вас. — Колкото повече се приближаваше към асансьора, толкова по-високо крещеше. Луда жена. Гледаха я стреснато, докато вратата на асансьора се отвори и тя изчезна.
С телефон в ръка, Грей крачеше край леглото и чакаше да повикат Смит Кийн. Дарби се беше проснала на леглото със затворени очи. Грей престана да снове напред-назад.
— Здравей, Смит. Искам бързо да ми провериш нещо.
— Къде си? — попита Кийн.
— В един хотел. Прегледай броевете ни отпреди шест-седем дни. Трябва ми некрологът на Къртис Морган.
— Кой е той?
— Гарсия.
— Гарсия ли? Какво е станало с него?
— Много ясно — не е между живите. Застрелян в гръб от неизвестни лица.
— А, сега се сещам. Миналата седмица писахме за някакъв млад адвокат, който е бил ограбен и застрелян.
— Вероятно става дума за него. Я ми провери точно. Трябва ми името на жена му и адресът, ако го имаме.
— Как го откри?
— Тя е дълга и широка. Довечера ще се опитам да поговоря с вдовицата.
— Значи Гарсия е мъртъв. Много чудно, ей богу.
— Няма нищо чудно. Момчето беше надушило нещо и те му видяха сметката.
— Ти на сигурно място ли си?
— Знам ли?
— Къде е момичето?
— При мен е.
— Ами ако наблюдават къщата на Гарсия?
Грей не се беше сетил за това.
— Ще рискуваме. Пак ще се обадя след петнайсет минути. — Остави телефона на пода и седна в старинния люлеещ се стол. На масата имаше топла бира и той отпи голяма глътка. Наблюдаваше я. Беше закрила очите си с ръка, облечена в джинси и пуловер. Роклята си бе захвърлила в ъгъла. Обувките на токчета се въргаляха насред стаята.
— Как си? — попита тихо.
— Чудесно.
Беше голяма умница, а той обичаше такива жени. Разбира се, тя беше половин адвокатка, а в правните факултети сигурно добре развиваха способността да мислиш. Отпиваше от бирата и се възхищаваше на джинсите. Любуваше се на този кратък момент, в който можеше да я разглежда спокойно, без тя да го забележи.
— Гледаш ли ме? — попита тя.
— Да.
— Сексът е последното нещо, за което бих си помислила сега.
— Ами тогава защо го споменаваш?
— Защото чувствам, че поглеждаш похотливо червените ми нокти.
— Права си.
— Имам главоболие. Направо ще ми се пръсне главата.
— Не че няма от какво. Искаш ли да ти дам нещо?
— Да. Билет за Ямайка, в едната посока.
— Можеш да заминеш довечера. Веднага ще те закарам на летището.
Тя свали ръка от очите си и разтърка слепоочията.
— Извинявай, че се разплаках.
Той допи бирата си.
— Извоюва си правото.
Когато излезе от асансьора, беше обляна в сълзи. Чакаше я като грижлив баща, само че с пистолет в джоба на сакото, пистолет, за който тя не подозираше.
— И така, какво мислиш за журналистическото разследване? — попита той.
— Предпочитам да коля свине.
— Ако ще сме честни, не всеки мой ден е толкова разнообразен. Понякога просто си седя на бюрото и навъртам стотици номера на такива бюрократи, че не ти е работа.