— Звучи страхотно. Нека утре това да правим.
Той събу обувките си и подпря крака на леглото. Тя затвори очи и тежко въздъхна. Мина време, преди да заговорят отново.
— Знаеш ли, че Луизиана е известна като щата на пеликаните? — попита тя със затворени очи.
— Не, не знаех.
— Всъщност сега не върви да я наричат така, защото кафявите пеликани буквално са били изтребени в началото на шейсетте години.
— Какво е станало с тях?
— От пестицидите. Пеликаните ядат само риба, а рибата се развъжда в речна вода, която е пълна с хлорни въглеводороди от тия пестициди. Дъждовете ги отмиват от почвата и на малки ручейчета ги изсипват в реките, които съответно изтичат в Мисисипи. Рибата, с която пеликаните в Луизиана се хранят, е пълна с отрови, които се натрупват в мастните тъкани на птиците. Те не умират веднага, но в гладни дни и лошо време пеликаните, орлите и кормораните преживяват на резервите си и се отравят от собствените си мазнини. А ако не умрат, не могат да създават поколение. Яйцата им са с толкова тънки черупки, че се трошат, докато ги мътят. Това знаеше ли го?
— Защо трябва да го знам?
— В края на шейсетте в Луизиана започнали да преселват кафяви пеликани от Южна Флорида и малко по малко броят им се увеличил. Но тези птици все още са сред много застрашените видове. Преди четирийсет години са били с хиляди, а сега кипарисовите блата, които Матис иска да унищожи, са дом на няколко десетки пеликана, и толкова.
Грей се замисли над думите й. После тя дълго мълча.
— Кой ден сме? — попита все така затворила очи.
— Понеделник.
— Вече седмица, откакто напуснах Ню Орлиънс. И две, откакто Томас и Верхик вечеряха заедно. Това, разбира се, беше фаталният момент, когато досието попадна в чужди ръце.
— Утре ще станат три от убийството на Розенбърг и Дженсън.
— Доскоро бях наивна и безгрижна студентка по право, която си гледаше уроците и въртеше прекрасна любов със своя професор. Мисля, че тези дни безвъзвратно отминаха.
Уроците и професорът може да са отминали, помисли си той.
— И какви са ти плановете?
— Никакви. Просто се опитвам да се измъкна от тази проклета бъркотия и да остана жива. Ще избягам някъде и ще се крия няколко месеца, а може би и няколко години. Имам достатъчно пари, с които да изкарам дълго време. Ако доживея момента, в който няма да се озъртам през рамо, току-виж, съм се върнала обратно.
— Към Правния факултет ли?
— Едва ли. Правото вече не ме привлича.
— Защо искаше да станеш юристка?
— От идеализъм и заради парите. Мислех, че мога да променя света и да ми заплащат добре за това.
— Но вече има толкова много прависти, дявол да го вземе. Защо всички умни студенти се тълпят в тази специалност?
— Много просто. От алчност. Искат BMW-та и солидни банкови сметки. Ако завършиш реномиран университет и си в първите десет процента на отличниците, ще получиш работа в голяма фирма и след няколко кратки години ще печелиш шестцифрени суми, които от там нататък само ще растат. Пълна гаранция. На тридесет и пет ще си съдружник и ще живееш охолно с най-малко двеста хиляди на година. Някои получават и много повече.
— А останалите деветдесет процента?
— Е, те не се нареждат така добре. За тях остават огризките.
— Повечето адвокати, които познавам, мразят работата си. Биха предпочели да вършат нещо друго.
— Но не я зарязват заради парите. И най-тъпият адвокат в малка кантора изкарва сто хиляди след десет години практика и дори да ненавижда работата си, къде другаде ще получи същите пари?
— Не понасям адвокатите.
— И сигурно смяташ, че репортерите всички ги боготворят?
Добре му напомни. Грей погледна часовника си и вдигна телефона от пода. Набра номера на Кийн. Кийн му прочете некролога и материала на „Поуст“ за нелепото убийство на млад адвокат насред улицата. Грей си водеше бележки.
— И още две неща — каза Кийн. — Фелдман е много притеснен да не ти се случи нещо. Чакаше днес да получи от теб отчет и страшно се вкисна, че не го донесе. Гледай да му се обадиш утре сутрин. Разбрано?
— Ще се помъча.
— Няма какво да се мъчиш, ами се обади, Грей. Тук е лудница.
— От „Таймс“ слухтят, нали?
— Не ме притесняват от „Таймс“ точно сега, по-скоро вие двамата сте ми грижата.
— Нищо ни няма. Много сме си добре. Имаш ли друго да казваш?