— През последните два часа един мъж на име Клийв, се обажда три пъти. Казва, че е полицай. Познаваш ли го?
— Да.
— Е, искал да говори с теб тази вечер. Спешно било.
— Ще му се обадя по-късно.
— Добре. И се пазете. Ще бъдем тук до късно, затова звъннете.
Грей затвори и прегледа бележките си. Наближаваше седем.
— Отивам да се срещна с мисис Морган. Искам ти да стоиш тук.
Тя се надигна сред възглавниците и кръстоса ръце върху коленете си.
— Предпочитам да дойда и аз.
— Ами ако къщата е под наблюдение? — попита той.
— Защо ще е под наблюдение? Той е мъртъв.
— Може би сега сме подозрителни заради загадъчната клиентка, която днес се появи да го търси. Макар да е мъртъв, привлича внимание.
Тя се замисли над думите му.
— Не. Идвам.
— Много е опасно, Дарби.
— Не ми разправяй на мен за опасностите. Оживях сред минирано поле цели дванайсет дни. Това сега е нищо.
Той я зачака да се приготви, застанал до вратата.
— Между другото, къде ще спя тая нощ?
— В хотел „Джеферсън“.
— Имаш ли им телефона?
— Ти как мислиш.
— Да, глупав въпрос.
Частният самолет с Едуин Снелър на борда се приземи на летище Нашънъл във Вашингтон в седем и няколко минути. Той с радост напусна Ню Йорк. Беше си късал там нервите шест дни поред, кръстосвайки нервно апартамента в хотел „Плаза“. Близо седмица неговите хора проверяваха хотелите, наблюдаваха летищата и обхождаха улиците, макар да знаеха много добре, че си губят времето, но заповедите си бяха заповеди. Беше им наредено да останат там, докато не открият следа, за да продължат нататък. Глупаво беше да се мъчат да намерят момичето в Манхатън, но все пак трябваше да са наблизо в случай, че тя допусне грешка и вземе да се обади по телефона или реши да тегли пари, което можеше да се проследи. В такъв случай трябваше да се действа незабавно.
Тя не направи грешка. До два и половина този следобед, когато реши да отиде в банката. Знаеха, че ще стане така, особено ако възнамерява да напусне страната и се страхува да използва кредитната си карта. В някакъв момент щяха да й потрябват пари в брой и се налагаше да телеграфира, защото банката й беше в Ню Орлиънс, а тя — някъде другаде. Един клиент на Снелър притежаваше осем процента от тази банка; не бяха кой знае колко, някакви си дванайсет милиона доларчета, но стигаха, за да му се чува думата. Малко след три се обадиха на Снелър от Фрийпорт.
Не подозираха, че може да е във Вашингтон. Тя беше умно момиче, което гледаше да избегне белята, а не да я търси. И, разбира се, не очакваха, че ще се свърже с репортера. И представа нямаха за това, но сега всичко им се стори толкова логично. Положението бе почти неудържимо.
Ала ето че от сметката й бяха изтеглени петнайсет хиляди долара и на Снелър пак му се отвори работа. Придружаваха го двама мъже. Един друг частен самолет летеше насам от Маями. Беше помолил да му изпратят още дванайсет души. Щяха да свършат бързо, ако изобщо успееха да направят нещо. Нямаше и секунда за губене.
Снелър не хранеше големи надежди. Докато Камел беше в екипа, всичко изглеждаше постижимо. Беше убил Розенбърг и Дженсън толкова умело, а после изчезна, без да остави следа. Но сега бе мъртъв, прострелян в главата заради някаква си наивна студентка.
Къщата на Морган се намираше в китно предградие в Александрия. Кварталът беше богат и млад — във всеки двор се виждаха велосипедчета и тротинетки.
На алеята пред къщата бяха паркирани три коли. Едната с номер от щата Охайо. Грей позвъни на вратата и се огледа. Нищо подозрително. Отвори му възрастен мъж.
— Какво има? — попита тихо той.
— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“, а това е Сара Джейкъбс, стажантка при мен. — Дарби направи опит да се усмихне. — Бихме искали да говорим с мисис Морган.
— Мисля, че няма да можете.
— Моля ви, много е важно.
Той ги изгледа внимателно.
— Почакайте малко — каза и изчезна зад вратата.
Пред къщата имаше тясна дървена веранда с навес отгоре. Беше се смрачило и те не се виждаха от улицата. Една кола мина бавно. Старецът пак отвори вратата.
— Аз съм Том Кубчек. Баща й. Тя не желае да разговаря с никого.
Грей кимна, за да покаже, че това е напълно разбираемо.
— Няма да й отнемем повече от пет минути, обещавам ви.