Човекът пристъпи на верандата и затвори вратата зад себе си.
— Вие май не чувате добре. Казах ви, че не желае да разговаря с никого.
— Чух ви, мистър Кубчек. Не бих искал да нарушавам спокойствието й и зная какво е преживяла.
— Откога вие, репортерите, започнахте да се съобразявате с хорското спокойствие?
Бе очевидно, че мистър Кубчек е кибритлия. Всеки миг можеше да избухне. Грей запази самообладание. Дарби се отдръпна назад. Стигаха й кавгите за този ден.
— Съпругът й ми се обади три пъти, преди да загине. Говорих с него по телефона и не вярвам, че смъртта му е случайна.
— Той е мъртъв. Дъщеря ми е разстроена. Не желае с никого да говори. А сега да ви няма.
— Мистър Кубчек — обади се кротко Дарби, — имаме основание да смятаме, че зет ви е станал свидетел на добре планирано криминално престъпление.
Това го поохлади и той се втренчи злобно в Дарби.
— Така ли? Ами него трябва да питате. Дъщеря ми нищо не знае. Днес й се струпа много и сега е взела един куп лекарства. Заминавайте си.
— Можем ли да се срещнем с нея утре? — попита Дарби.
— Съмнявам се. Първо се обадете по телефона.
Грей му подаде визитна картичка.
— Ако реши да говори с нас, нека позвъни на номера, който е на гърба. Отседнал съм в хотел. Ще се обадя утре по обяд.
— Обадете се, но сега си вървете. Вече достатъчно я разстроихте.
— Много съжаляваме — каза Грей, докато слизаха от верандата. Мистър Кубчек отвори вратата, но продължи да гледа след тях. Грей спря и се обърна. — Други журналисти да са се обаждали или идвали тук?
— Цял куп се обадиха на другия ден след убийството. Всевъзможни въпроси задаваха. Големи нахалници.
— Но никой през последните дни, така ли?
— Никой. Хайде, отивайте си.
— Нито дори от „Ню Йорк Таймс“?
— Не. — Той направи крачка назад и затръшна вратата.
Забързаха към колата, спряна през четири къщи. Улицата беше безлюдна. Грей закриволичи по алеите и излезе от предградието по най-заобиколния път. Не свали очи от огледалото, докато не се увери, че никой не ги следи.
— Отписахме го Гарсия — каза Дарби, когато излязоха на шосе 395 и се отправиха към града.
— Не още. Утре ще направим един последен отчаян опит и може би тя ще ни каже нещо.
— Ако знаеше, и баща й щеше да го е чул. И тогава нямаше така да ни отпрати. Едва ли ще научим повече, Грей.
Звучеше съвсем логично. Няколко минути пътуваха мълчаливо. Обземаше ги умора.
— Можем да сме на летището след петнайсет минути — каза той. — Ще те оставя там и след половин час ще си заминала. Качи се на някакъв самолет, за където и да е. Просто изчезни.
— Утре ще замина. Имам нужда от малко почивка, пък и трябва да си помисля къде да отида. Благодаря ти.
— Не те ли е страх да останеш?
— Точно в момента не. Но след секунда може да ти отговоря и друго.
— Ще се радвам, ако ми разрешиш да спя в стаята ти тази нощ. Също като в Ню Йорк.
— Но в Ню Йорк ти не спа в моята стая, а на дивана в хола. — Усмихваше се, а това бе добър знак.
И той се усмихна.
— Добре. И сега ще спя в хола.
— Да, но аз нямам хол.
— Добре де, тогава къде да спя?
Усмивката й внезапно изчезна. Тя прехапа устни и очите й се насълзиха. Май беше попрекалил. Пак Калахан.
— Не мога още.
— А кога ще можеш?
— Грей, моля ти се. Остави ме на мира.
Тя гледаше колите насреща си и мълчеше.
— Извинявай — каза той.
Дарби бавно се наклони и сложи глава на коленете му. Той нежно погали рамото й и тя се вкопчи в ръката му.
— Умирам от страх — долетя едва доловимият й шепот.
39
Беше излязъл от стаята й около десет, след като изпи почти сам бутилката вино и изяде поръчаните сандвичи. Преди това позвъни на Майсън Пейпър, дежурния репортер на „Поуст“, и го помоли да се обади в полицията за сведения относно убийството на Морган. Бяха го нападнали в центъра, в един район, където рядко ставаха убийства; най-много да ограбят или набият някого.
Грей се чувстваше уморен и унил. И нещастен, защото тя заминаваше утре. Имаше да взема шест седмици отпуска и се изкушаваше да тръгне с нея. Ще остави нефта на Матис. Но се боеше, че няма да се върне във вестника, което лично за него едва ли щеше да е краят на света, ако се изключеше неприятният факт, че тя разполагаше с пари, а той — не. Можеха да тичат по плажовете и да лудуват на слънце, и да се забавляват два месеца с негови пари, но после щяха да опрат до нейните. И най-важното, тя не го бе поканила да я придружи. Все още тъгуваше. Когато се споменеше името на Томас Калахан, ясно долавяше мъката й. Сега се намираше в хотел „Джеферсън“ в изпълнение на нейните указания. Потърси Клийв в дома му.