— Къде си? — попита раздразнено Клийв.
— В един хотел. Тя е дълга история. Какво става?
— Дадоха на Старшия три месеца болнични.
— Какво му е?
— Нищо му няма. Разправя, че искали да се отърват от него за малко. Там е като в бункер. На всички са им казали да си затварят устите и с никого да не разговарят. Здравата са ги подплашили. Накарали са Старшия да напусне днес на обяд. Мисли, че ти си сериозно застрашен. Хиляди пъти чувал името ти през последната седмица. Само ти си им бил в главите и все се питали какво знаеш.
— Кои са тия?
— Коул, разбира се, и неговият помощник Бърчфийлд. Те се разпореждат в Западното крило като гестаповци. От време на време към тях се присъединява и оня плъх с папийонката, който завежда вътрешните работи.
— Емит Уейкрос.
— Точно така. Но главно Коул и Бърчфийлд отправят заплахите и чертаят стратегията.
— Какви точно заплахи?
— Без съгласието на Коул никой от Белия дом, освен президента не може да разговаря с журналисти, все едно дали го записват, или не. Това важи и за секретаря по печата. Всичко минава през Коул.
— Това е невероятно!
— Изпаднали са в ужас. Старшия смята, че са много опасни.
— Добре. Скривам се.
— Отбих се в квартирата ти късно снощи. Бих искал да ми казваш, като изчезваш.
— Утре вечер ще се мярна.
— Каква кола караш?
— Наех един понтиак с четири врати. Много е шик.
— Днес следобед видях волвото ти. Наред си е.
— Благодаря ти, Клийв.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. Кажи на Старшия, че няма страшно за мен.
— Утре да ми се обадиш. Притеснявам се.
Спа само четири часа и беше буден, когато телефонът иззвъня. Навън беше тъмно и през следващите два часа нямаше да се развидели. Той изгледа недоверчиво телефона и го вдигна чак на петия път.
— Ало — каза неуверено той.
— Грей Грантам ли е? — попита много плах женски глас.
— Да. Кой се обажда?
— Бевърли Морган. Търсили сте ме снощи.
Грей скочи на крака и наостри слух, вече съвсем буден.
— Да. Прощавайте, ако сме ви разстроили.
— Няма нищо. Татко се престарава в грижите си. И е много ядосан, защото след убийството на Къртис журналистите прекалиха. Откъде ли не се обаждаха! Искаха негови снимки, мои, на детето. По всяко време звъняха. Беше ужасно и на татко му дойде до гуша. Дори изблъска двама от верандата.
— Значи ние сме имали повече късмет.
— Надявам се, че не ви е обидил. — Гласът й бе глух и безжизнен, но тя се мъчеше да звучи уверено.
— Не, съвсем не.
— Сега той спи долу на дивана, тъй че можем да поговорим.
— А вие защо не спите? — попита той.
— Вземам хапчета за сън, но съвсем обърках времето. През деня спя, а нощем снова из стаите. — Явно че сега не можеше да заспи и искаше да си поговори с някого. Грей седна на леглото и се помъчи да се отпусне.
— Не мога да си представя един такъв тежък удар.
— Човек го осъзнава чак след няколко дни. Отначало мъката е ужасна. Просто не се издържа. Не можех да помръдна тялото си, защото всичко ме болеше. Не можех да мисля от шока и не желаех да повярвам. Бях се натъпкала с лекарства, за да издържа погребението, което сега ми се струва като кошмарен сън. Отегчавам ли ви?
— Никак.
— Трябва да спра с тези хапчета. Толкова много спя, че няма кога да си поприказвам с някого. Да не говорим, че баща ми прогонва хората. Това сега записвате ли го?
— Не, просто ви слушам.
— Днес стана седмица, откакто го убиха. Помислих си, че е останал да работи до много късно, което нямаше да е изключение. Застреляли го и му взели портфейла, така че полицията не могла да установи кой е. В късните новини видях репортаж — показваха мястото, където бил убит млад адвокат, и сякаш си знаех, че е Къртис. Не ме питайте как са разбрали, че е адвокат, без да знаят кой е. Странно е, много необясними неща има около едно убийство.