Дарби вече не желаеше да разчита на късмет. Снощи бе изпуснала идеалната възможност да се качи на някой самолет и сега трябваше да се прави на Бевърли Морган и да се мъчи да надхитри банката, за да измъкне нещо от един мъртвец. А какво щеше да прави нейният партньор? Щеше да я охранява. Имаше пистолет, който я стресна ужасно и, откровено казано, плашеше и него, макар че не искаше да си го признае, и възнамеряваше да си играе на бодигард и да пази вратата, докато тя рови в касетата.
— Ами ако знаят, че е умрял? — запита за сетен път тя. — А аз взема да кажа, че не е?
— Зашлевяваш един шамар на оная кучка и хукваш да бягаш. Аз ще те чакам на входа. Имам пистолет. Пробиваме си път с честа стрелба и изчезваме.
— Стига, Грей. Не знам дали ще се справя.
— Ще се справиш, сигурен съм. Запази самообладание. Дръж се нахакано. Със самочувствие. Трябва да ти дойде отвътре.
— Благодаря за съвета. Ами ако извикат охраната? Усещам, че почвам да изпитвам ужас при мисълта за техните горили.
— Аз ще те спася. Откривам огън и нахлувам вътре като истински командос.
— Тогава и с двама ни е свършено.
— Успокой се, Дарби. Ще мине като по ноти.
— Защо си толкова сигурен?
— Чувствам го. В оня сейф има нещо, Дарби. И ти трябва да го измъкнеш оттам, детенце. На теб се пада честта.
— Благодаря, че ми каза. Много ме успокои.
Приближаваха се към Девета улица. Грей намали, после спря на забраненото, на десетина метра от парадния вход на Фърст Кълъмбия, и изскочи навън. Дарби слезе по-бавно. Двамата се отправиха към вратата. Наближаваше десет часа.
— Ще чакам тук. — Той посочи една мраморна колона. — Иди и го вземи.
— Иди и го вземи — измърмори тя и бутна въртящата се врата. Все нея подхвърляха на лъвовете.
По размери фоайето приличаше на футболно игрище и изобилстваше с колони, полилеи и фабрични персийски килими.
— Къде се намират личните сейфове? — обърна се тя към младата жена на гише „Информация“, която посочи към дъното, вдясно. Опашките пред гишетата отляво бяха в по четири реда, а отдясно поне стотина вицепрезиденти говореха делово по телефона. Това бе най-голямата банка в града и никой не забелязваше нейното присъствие.
Трезорът се намираше зад две масивни месингови врати, които бяха така излъскани, че приличаха на златни, явно за да създават впечатление за вечна сигурност и недосегаемост. Бяха леко отворени — да могат неколцината избрани да влязат в светилището. Вляво от тях, зад бюрото с табела „Лични сейфове“, седеше внушителна дама на около шейсет години. Името на ревера беше Вирджиния Баскин.
Мисис Баскин впи изпитателен поглед в приближаващата се Дарби. Усмивка нямаше.
— Искам да проверя нещо в моята касета — заяви Дарби, без да диша. Последните две минути просто не си бе поемала дъх.
— Номерът, ако обичате. — Мисис Баскин зачука по клавиатурата и вдигна очи към монитора.
— Ф566.
Дамата набра номера и зачака сведението да се изпише на екрана. След миг смръщи лице и почти се опря в него. Бягай! — помисли си Дарби. Мисис Баскин се намръщи още повече и се почеса по брадичката. Бягай, преди да е вдигнала телефона и да е извикала охраната. Бягай, преди да са включили алармената инсталация и оня глупак да нахлуе вътре с изваден пистолет.
Мисис Баскин отдръпна глава от монитора.
— Бил е нает само преди две седмици — заяви тя почти на себе си.
— Да — отвърна Дарби, като че ли тя го бе наела.
— Вие, предполагам, сте мисис Морган. — Дамата зачука внимателно по клавиатурата.
Продължавай да предполагаш, миличка.
— Да, Бевърли Ан Морган.
— Адресът ви?
— Пемброук 891, Александрия.
Мисис Баскин кимна на екрана, като че ли той можеше да я види и да й засвидетелства одобрението си, и пак зачука.
— Телефонният ви номер?
— 703-664-5980.
Мисис Баскин явно хареса и него. Компютърът също.
— Кой е наел сейфа?
— Съпругът ми, Къртис Морган.
— И какъв е номерът на социалната му осигуровка?
Дарби небрежно отвори новата, доста голяма кожена чанта и измъкна портмонето си. Колко съпруги помнят наизуст номера на социалната осигуровка на съпруга? Тя отвори портмонето.