— Вие ли сте Емили Станфорд? — попита той.
— Да. Защо?
Той й показа последната страница от декларацията.
— Вие ли сте заверили нотариално този документ?
— А вие кой сте?
— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Подписът тук ваш ли е?
— Да. Аз съм го заверила.
Дарби й подаде снимката на Гарсия, сега вече Морган, на тротоара.
— Това ли е човекът, подписал пред вас декларацията?
— Това е Къртис Морган. Да. Той е.
— Благодаря ви — усмихна се Грей.
— Той е мъртъв, нали? — попита мис Станфорд. — Прочетох във вестника.
— Да, той е мъртъв — отвърна Грей. — Вие случайно прочетохте ли декларацията?
— О, не. Просто заверих полагането на подписа. Но знаех, че нещо не е наред.
— Благодаря ви, мис Станфорд. — Двамата изчезнаха така светкавично, както се бяха появили.
Кльощавия бе нахлупил смачкана мека шапка на лъсналото си теме. От панталоните му висяха парцали, обувките бяха скъсани. Той седеше в очуканата си инвалидна количка пред редакцията на „Вашингтон Поуст“, стиснал табела, която го обявяваше за „гладен и бездомен“. Въртеше глава непрекъснато, като че ли мускулите на врата му бяха отслабнали от глад. В скута му имаше картонена чаша с няколко долара и монети — все негови пари. Може би щеше да събере повече, ако се направеше на сляп.
Изглеждаше наистина жалък с тия дрипи, тресяща се безпомощно глава и зелени очила. Като на жабока Кърмит. И не изпускаше нищо от погледа си.
Видя колата да изхвърча иззад ъгъла и да спира на забранено. Мъжът и жената изскочиха навън и хукнаха към него. Под скъсаното одеяло имаше пистолет, но те се движеха прекалено бързо. Освен това по тротоара имаше твърде много хора. Те влязоха в сградата на вестника.
Той почака няколко минути, после завъртя колелата на количката си и се отдалечи.
41
Смит Кийн крачеше нервно пред вратата на Фелдман, а секретарката го стрелкаше недоволно с поглед. Накрая ги видя — провираха се бързо между редиците бюра. Грей вървеше пръв и я водеше за ръка. Привлекателна беше, дума да няма, но оглеждането оставаше за после. И двамата бяха запъхтени.
— Запознайте се — успя да изрече Грантам, докато си поемаше дъх. — Смит Кийн, Дарби Шоу.
Ръкуваха се.
— Здравейте! — каза тя и огледа просторната зала.
— Толкова се радвам да се запозная с вас, Дарби. Както изглежда, вие наистина сте забележителна жена.
— Така, така — прекъсна го Грантам. — Ще си говорим после.
— Вървете след мен — каза Кийн и те го последваха. — Фелдман искаше да използваме заседателната зала.
Те минаха покрай тракащите телекси и влязоха в стая с плюшени кресла и голяма маса в средата. Вътре беше пълно с мъже, които говореха високо, но когато тя влезе, всички замлъкнаха. Фелдман затвори вратата. После й подаде ръка.
— Аз съм Джаксън Фелдман, главният редактор. Вие сигурно сте Дарби.
— Че коя друга би могла да бъде? — обади се Грей, който още дишаше на пресекулки.
Фелдман не му обърна внимание и плъзна поглед около масата.
После започна да представя присъстващите.
— Това е Хауард Краутхамър, отговорният ни редактор, Ърни де Басио, негов заместник и завеждащ международния отдел, Елиът Коен, също заместник и отговарящ за вътрешните проблеми, и нашият адвокат Винс Литски.
Тя кимна учтиво и моментално им забрави имената. Всичките бяха поне по на петдесет години, всичките по ризи, всичките страшно развълнувани. Въздухът бе наелектризиран от напрежение.
— Дай ми касетата — каза Грей.
Тя я извади от чантата си и му я подаде. Телевизорът и видеото бяха в ъгъла, на стойка на колелца. Той сложи касетата.
— Получихме я преди двайсет минути, така че не сме я гледали.
Дарби седна на един стол до стената. Мъжете приближиха столовете си към телевизора и зачакаха да се появи някакъв образ.
На черния екран се появи датата — 12 октомври. После и самият Къртис Морган, който седеше до масата в някаква кухня и държеше дистанционното, с което очевидно се задействаше камерата.
„Казвам се Къртис Морган и тъй като вие гледате това, аз вероятно вече съм мъртъв.“
Страхотно начало беше, наистина. Мъжете се наведоха още към екрана.
„Днес е дванайсети октомври. Правя този запис в дома си. Сам съм. Жена ми отиде на лекар. Би трябвало да съм на работа, но се обадих, че съм болен. Жена ми не знае нищо за това. На никого не съм казал. Тъй като гледате този филм, вероятно сте видели и това. (Той вдигна във въздуха клетвената декларация.) Това е декларация, която съм подписал и смятам да оставя заедно с тази касета в някакъв банков сейф в града. Сега ще я прочета и ще разкажа и някои други неща.“