— Това не ти е библиотеката на Правния факултет — заяви той. — Това е вестник. Тук се работи с по един телефон на всяко ухо, докато в същото време някой нещо ти крещи.
В дванайсет и половина Смит Кийн им изпрати храна. Дарби отхапа от студения сандвич и се доближи до прозореца. Грей се ровеше в докладите от предизборната кампания.
Тя го видя. Беше се облегнал на стената на една сграда от другата страна на Петнайсета улица и изобщо не би събудил подозрението й, ако час по-рано не го бе забелязала да се подпира на стената на хотел „Мадисън“. Държеше висока пластмасова чаша и наблюдаваше предния вход на вестника. Беше с черно кепе, дънково яке и джинси. Нямаше трийсет години. Просто си стоеше там и гледаше през улицата. Тя продължи да дъвче и да го наблюдава, и така цели десет минути. Той отпиваше от чашата и не се помръдваше.
— Грей, ела тук, моля те.
— Какво има? — попита Грей и застана до нея.
Тя посочи мъжа с черната шапка.
— Погледни го внимателно — каза тя. — И ми кажи какво прави.
— Пие нещо, най-вероятно кафе. Подпрял се е на стената на оная сграда и наблюдава тая.
— Как е облечен?
— С дънково яке, джинси и черно кепе. Като че ли е с ботуши. Какво значение има?
— Видях го преди час да стои до хотела, ей там. Оная камионетка почти го скриваше, но съм сигурна, че беше той. А сега е тук.
— Значи?
— Значи през последния час поне той виси отвън и наблюдава тази сграда.
Грей кимна. Не беше време за остроумни шеги. Младежът изглеждаше подозрителен и тя се тревожеше. От две седмици насам я следяха в Ню Орлиънс, Ню Йорк, а може би и във Вашингтон и тя вече знаеше повече от него за тези неща.
— Какво искаш да кажеш, Дарби?
— Посочи ми една разумна причина защо този човек, който явно не е скитник, ще се държи така.
Младежът погледна часовника си и тръгна бавно надолу по тротоара. След малко се скри от очите им. Дарби също си погледна часовника.
— Сега е точно един — каза тя. — Хайде да проверяваме на всеки петнайсет минути, съгласен ли си?
— Разбира се. Съмнявам се, че е нещо сериозно — отвърна той небрежно, мъчейки се да я успокои колкото може. Нищо не излезе. Тя седна на масата и се взря в бележките си.
Грей я изгледа съчувствено и бавно се върна при компютъра. Писа с настървение петнайсет минути, после отиде до прозореца. Дарби го наблюдаваше изпитателно.
— Не го виждам — каза той.
В един и половина го видя.
— Дарби! — извика я той и посочи мястото, където тя го бе забелязала първия път.
Дарби погледна през прозореца и след секунди разпозна човека с черното кепе. Сега беше с тъмнозелена винтяга. Взираше се в краката си, но всеки десет секунди вдигаше глава към главния вход. От това ставаше още по-подозрителен, но пък се беше скрил отчасти зад някакъв камион. Пластмасовата чаша бе изчезнала. Той запали цигара, стрелна очи към входа, а после се загледа надолу по тротоара.
— Защо ли усещам тая буца в гърлото? — наруши тишината Дарби.
— Как биха могли да те проследят? Невъзможно е.
— А как знаеха, че съм в Ню Йорк? И това изглеждаше невъзможно тогава.
— Може би следят мен. Казаха ми, че съм под наблюдение. Точно това е. Откъде иначе ще знаят, че си тук? Тоя тип следи мен.
— Би могло — каза тя бавно.
— Виждала ли си го?
— Обикновено не ми се представят.
— Слушай, имаме трийсет минути и началниците ще нахлуят с извадени ножове да насекат на парчета историята ни. Давай да я свършим, после ще го гледаме оня тип долу.
Двамата се захванаха отново с работата си. В един и четирийсет и пет тя застана до прозореца. Мъжът бе изчезнал. Принтерът вече печаташе първата чернова и тя започна да поправя материала.
Стиснали подострените моливи, редакторите четяха, за да задраскват и коригират. Адвокатът Литски четеше за едното удоволствие. Той като че ли се забавляваше най-много.
Материалът беше дълъг и Фелдман клъцваше по нещо оттук-оттам, като истински хирург. Смит Кийн драскаше в полето. Краутхамър бе във възторг от онова, което виждаше.