От другия край на жицата не се чуваше нищо.
— Фил, там ли си?
— Да. Така ми се струва.
— Някакъв коментар?
— Сигурен съм, че ще дадем коментар, но ще трябва да ти се обадя след малко.
— След малко почваме да печатаме, така че трябва да побързате.
— Слушай, Грей, това наистина е удар под кръста. Не може ли да го задържите един ден?
— В никакъв случай.
Норвел млъкна.
— Добре. Нека да говоря с мистър Войлс и ще ти звънна.
— Благодаря.
— Не, аз ти благодаря, Грей. Чудесна новина, няма що. Мистър Войлс ще бъде във възторг.
— Чакаме те. — Грей натисна бутона и освободи линията.
Кийн изключи магнетофона.
Почакаха осем минути и отсреща се обади самият Войлс. Настояваше да говори с Джаксън Фелдман. Магнетофонът беше включен отново.
— Мистър Войлс? — Гласът на Фелдман беше някак топъл, успокояващ. Двамата се бяха срещали много пъти, така че „мистър“-а беше съвсем излишен.
— Викай ми Дентън, по дяволите. Слушай, Джаксън, какво държи твоето момче? Това е лудост. Направо се хвърляте в пропастта. Проучвахме Матис и още го проучваме, така че е прекалено рано да го притиснем. Сега казвай, какво държи твоето хлапе?
— Името Дарби Шоу говори ли ти нещо? — Тук Фелдман й се ухили. Тя се беше облегнала на стената.
Войлс реагира бавно.
— Да — отвърна просто той.
— Моето хлапе държи досие „Пеликан“, а пред мен седи Дарби Шоу.
— Боях се да не е мъртва.
— Не е. Съвсем си е жива. Тя и Грантам са потвърдили от друг източник фактите, изложени в досието. Направо сензация, Дентън.
Войлс въздъхна дълбоко и взе да омеква.
— Водим разследване срещу Матис като възможен извършител — каза той.
— Магнетофонът е включен, Дентън, внимавай.
— Добре де, трябва да поговорим. Искам да кажа, по мъжки. Може пък да имам доста ценна информация за вас.
— Заповядай в редакцията.
— Идвам. Пристигам след двайсет минути.
При мисълта, че големият Ф. Дентън Войлс ще се метне в лимузината си и ще хукне към редакцията, началниците страшно се развеселиха. Бяха го наблюдавали години наред и знаеха, че е майстор в излизането от затруднени положения, дори когато съвсем е загубил играта. Той мразеше пресата и готовността му да разговаря с тях на тяхна територия и при техните условия означаваше само едно — щеше да насочи удара към някого другиго. И най-вероятната мишена беше Белия дом.
Дарби нямаше желание да се среща с този човек. Мислеше само как да се измъкне. Можеше да им покаже мъжа с черното кепе, но него от половин час го нямаше. А и какво щеше да направи ФБР? Трябваше първо да го хванат и после какво? Да го обвинят в скитничество? Или пък в замисляне на отвличането й? Да го подложат на мъчения, докато не си каже всичко? Най-вероятно нямаше да й повярват.
Не желаеше да си има работа с ФБР. Не искаше да я пазят. Щеше да замине и никой нямаше да знае къде. Може би само Грей. А може би не.
Той набра номера на Белия дом и всички грабнаха слушалките. Кийн пусна магнетофона.
— Флетчър Коул, моля. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Много е спешно.
Той зачака.
— Защо Коул? — попита Кийн.
— Всичко минава през него — обясни му Грей с ръка на слушалката.
— Кой казва това?
— Един източник.
Секретарката се върна и предаде, че мистър Коул е тръгнал към телефона. Изчакайте, ако обичате. Грей се усмихна. Адреналинът пулсираше.
Накрая отсреща вдигнаха слушалката.
— Флетчър Коул слуша.
— Здравейте, мистър Коул. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Този разговор се записва, разбирате, нали?
— Да.
— Вярно ли е, че сте издали нареждане за целия персонал на Белия дом, с изключение на президента, всички контакти с пресата да бъдат разрешени първо от вас?
— Изобщо не е вярно. С тези неща се занимава секретарят по печата.
— Разбирам. Сутринта пускаме един материал, който, накратко казано, потвърждава данните, изнесени в досие „Пеликан“. Вие запознат ли сте с него?