Моментът мина и се обади друга секретарка.
— Кабинетът на мистър Велмано.
Грей отново се представи и поиска да говори с шефа й.
— Сега има заседание — отвърна недружелюбно тя.
— Аз също — заяви Грей. — Влезте вътре и му кажете кой го търси, а също и че снимката му ще се появи на първа страница във „Вашингтон Поуст“ тази вечер в полунощ.
— Да, добре, почакайте, моля.
След секунди се обади и самият Велмано.
— Да, какво става?
Грей се представи за трети път и обясни за магнетофона.
— Разбирам — изсъска Велмано.
— Сутринта пускаме един материал за вашия клиент Виктор Матис и участието му в убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън.
— Чудесно! Ще ви съдерем от дела през следващите двайсет години. Нещо си се объркал, приятелче. Ще станем собственици на вестника ти.
— Да, сър. Не забравяйте, че разговорът се записва.
— Записвайте колкото си искате! Ще бъдете призован като обвиняем. Страхотно! Виктор Матис ще стане собственик на „Вашингтон Поуст“. Направо мечта!
Грей поклати глава към Дарби — не можеше да повярва на ушите си. Редакторите се захилиха, навели глави. Щеше да падне голям смях.
— Да, сър. Чували ли сте за досие „Пеликан“? Притежаваме копие от него.
Мъртва тишина. После някакъв далечен стон, нещо като последното пролайване на умиращо псе. И пак тишина.
— Мистър Велмано? Там ли сте?
— Да.
— Освен това разполагаме и с фотокопие на бележката, която сте изпратили на Симс Уейкфилд на двайсет и осми септември. Там излагате виждането си, че позицията на вашия клиент би се подобрила значително, ако Розенбърг и Дженсън бъдат отстранени от Съда. Един наш източник твърди, че съответните проучвания са били извършени от лице на име Айнщайн. Той се намира в библиотеката на шестия етаж, струва ми се.
Мълчание.
Грей продължи.
— Материалът ни е готов за отпечатване, но искахме да ви дадем възможността да го коментирате. Желаете ли да направите някакъв коментар, мистър Велмано?
— Имам главоболие.
— Добре. Нещо друго?
— Ще цитирате записката дума по дума ли?
— Да.
— Ще публикувате ли снимката ми?
— Да. Стара е, от някакво сенатско разследване.
— Мръсно копеле такова!
— Благодаря. Нещо друго?
— Забелязвам, че сте изчакали да стане пет. Един час по-рано да беше, можехме да изтичаме до съда и да спрем този проклет материал.
— Напълно сте прав. Така го бяхме замислили.
— Мръсно копеле гадно!
— Добре, добре.
— Не ти пука, че разбиваш живота на хората, нали? — Гласът му изтъня и накрая прозвуча почти жалко. Какъв фантастичен цитат щеше да стане! Грей бе споменал на два пъти за магнетофона, но Велмано беше прекалено изплашен да си спомни за това.
— Не, уважаеми господине. Нещо друго?
— Кажи на Джаксън Фелдман, че молбата за завеждане на делото ще бъде подадена в девет сутринта, щом почнат работа в съда.
— Ще бъде изпълнено. Отричате ли, че сте автор на бележката?
— Разбира се.
— Отричате ли, че такава съществува?
— Това е фалшификация.
— Дело няма да има, мистър Велмано, и ми се струва, че много добре разбирате това.
Мълчание, после отново се чу:
— Мръсно копеле гадно!
Телефоните изщракаха. Последва сигнала „свободно“.
Те се спогледаха в недоумение, после избухнаха в смях.
— Не искаш ли да станеш журналистка, Дарби? — запита Смит Кийн.
— О, голямо забавление е наистина — отвърна тя. — Но вчера на два пъти едва не ме пречукаха. Не, благодаря.
Фелдман се изправи и посочи магнетофона.
— Не бих използвал нищо от това.
— Но на мен някак си ми хареса онова там за разбития живот. Ами заплахите, че ще заведат дело? — изненада се Грей.
— Не ти трябват, момче. И така материалът заема цялата първа страница. Може би по-нататък.
На вратата се почука. Беше Краутхамър.
— Войлс иска да те види — каза той на Фелдман.
— Доведи го тук.
Грей се изправи бързо, а Дарби отиде до прозореца. Слънцето почти се бе скрило и сенките настъпваха. Колите се придвижваха едва-едва по улицата. От Пъна и бандата му нямаше и следа, но те бяха някъде там, навън, и явно чакаха мрака, и замисляха един последен опит да я ликвидират — било като предпазна мярка, било като отмъщение. Грей каза, че има някакъв план как да се измъкнат от сградата без много-много шум, след като всичко приключи. Но не беше много конкретен.