— И аз имам един неофициален въпрос, ако разрешите. Как разбрахте за Морган, адвоката, когото убиха?
— Не мога да навлизам в подробности за следствието — ухили се злобно Грей.
Всички се разсмяха.
— Какво ще правите сега? — попита Краутхамър. Въпросът беше към Войлс.
— Утре до обяд съдът ще се произнесе дали да се даде ход на делото. Обвинителният акт ще бъде изготвен бързо. Ще се помъчим да открием Матис, но няма да е лесно. Нямаме никаква представа къде може да е. През последните пет години е бил повечето време на Бахамските острови, но освен това има къщи и в Мексико, Панама и Парагвай. — За втори път Войлс погледна към Дарби. Беше се облегнала на стената до прозореца и явно попиваше всяка изречена дума.
— Кога ще бъдат готови първите броеве? — запита Войлс.
— Машините работят цяла нощ. Почва се в десет и половина вечерта — обясни Кийн.
— В кое издание ще пуснете материала?
— Във вечерното. Няколко минути преди полунощ. То е най-голямото.
— Ще има ли снимка на Коул на първа страница?
Кийн погледна Краутхамър, който от своя страна се взря изпитателно във Фелдман.
— Струва ми се, че би трябвало. Ще те цитираме да казваш, че досието е било предадено лично на Флетчър Коул, когото също ще цитираме да заявява, че Матис е дал на президента четири милиона и двеста хиляди. Да, мисля, че лицето на мистър Коул трябва да се появи на първа страница, заедно с останалите.
— И аз така мисля — кимна Войлс. — Ако изпратя човек в полунощ, ще мога ли да получа няколко броя?
— Разбира се — усмихна се Фелдман. — Защо?
— Защото искам лично да занеса един на Коул. Искам да почукам на вратата му в полунощ, да го видя по пижама и да му хвърля вестника в лицето. След това искам да му кажа, че ще се върна с призовка от съда, а малко по-късно и с обвинителния акт. И съвсем малко след това — с белезници.
Каза го с такова удоволствие, че другите чак се стреснаха.
— Радвам се, че не сте злопаметен — обади се Грей.
Само Смит Кийн реши, че е смешно.
— Мислите ли, че ще бъде осъден? — запита невинно Краутхамър.
Войлс погледна отново Дарби.
— Той ще поеме удара заради президента. Би застанал пред наказателната рота, за да спаси шефа си.
Фелдман си погледна часовника и се надигна.
— Мога ли да ви помоля за нещо? — попита Войлс.
— Естествено. С какво можем да ви услужим?
— Искам да поговоря няколко минути с мис Шоу. Насаме. Ако тя няма нищо против, разбира се.
Всички погледи се насочиха към Дарби. Тя сви рамене в знак на съгласие. Редакторите и К. О. Луис се изправиха едновременно и излязоха от стаята. Дарби хвана Грей за ръката.
— Остани, моля те.
Двамата седнаха срещу Войлс.
— Исках да говорим насаме — каза директорът и погледна Грей.
— Той ще остане — заяви Дарби, — нищо няма да се записва.
— Много добре.
Тя побърза да атакува първа.
— Ако имате намерение да ме разпитвате, няма да говоря без адвокат.
— Нищо подобно — поклати глава той. — Просто се питах какво смятате да правите от тук нататък.
— Защо трябва да ви казвам?
— Защото можем да ви помогнем.
— Кой уби Гавин?
Войлс се поколеба за миг.
— Никакви записи, нали?
— Никакви записи.
— Ще ви кажа кой според нас го е убил, но първо вие ми кажете за какво разговаряхте с него, преди да умре.
— Обадих му се няколко пъти. В събота и неделя. Уговорихме се да се срещнем миналия понеделник и да напуснем заедно Ню Орлиънс.
— Кога за последен път говорихте с него?
— В неделя вечерта.
— И къде беше той?
— В стаята си, в хотел „Хилтън“.
Войлс пое дълбоко дъх и вдигна очи към тавана.
— И с него уговорихте срещата в понеделник?
— Да.
— Познавахте ли го отпреди?
— Не.
— Човекът, който е убил Гавин Верхик, е бил същият, с когото сте се държали за ръка, когато са му пръснали мозъка.
Тя се побоя да зададе въпроса. Вместо нея го направи Грей.
— Кой е бил той?
— Големият Камел.
Тя ахна, притисна длани към лицето си и се помъчи да каже нещо. Но не успя.
— Доста изненадващо, няма що. — Грей направи опит да изглежда спокоен.