— Пресата…
— Информирана е вече. Снимали са линейката, с която са откарали Дженсън в моргата.
— Не знаех, че е с обратни наклонности.
— Е, сега няма никакво съмнение. Това е идеалната криза за нас, господин президент. Помислете си само. Не сме я предизвикали ние. Не е наша вината. Никой не може да ни обвинява. Цялата нация ще бъде шокирана и обзета от чувство за солидарност. Време да се обединим около водача. Страхотно е. Не може да има никакъв обратен ефект.
Президентът отпи от кафето и се загледа в документите, пръснати по бюрото.
— А аз ще мога да преустроя Съда.
— Това е най-хубавото. Ето какво ще оставите след себе си. Вече се обадих на Дювал в Министерството на правосъдието и му наредих да се свърже с Хортън, за да набележат един предварителен списък от кандидати. Снощи Хортън е държал реч в Омаха, но сега вече лети насам. Предлагам да се срещнем с него по-късно тази сутрин.
Президентът кимна — обикновено предложенията на Коул се одобряваха. Винаги оставяше младокът да се мъчи с подробностите. Самият той никога не бе обичал да се занимава с тях.
— Има ли заподозрени?
— Засега никакви. Всъщност, не знам. Казах на Войлс, че очаквате от него информация, щом пристигне.
— Някой, струва ми се, беше казал, че ФБР охранява Върховния съд.
— Точно така — ухили се още по-широко Коул. — Войлс да си бърше лайната сега. Нещата се развиват доста неблагоприятно за тях.
— Чудесно. Искам Войлс да поеме своята част от вината. Погрижи се за пресата. Нека да го оплюят. Тогава можем да му натрием хубаво носа.
На Коул страшно му хареса тази идея. Той спря да крачи напред-назад и надраска нещо в големия си тефтер. Някой от охраната почука на вратата, после я отвори. Директорите Войлс и Гмински влязоха заедно. Четиримата се ръкуваха, а в стаята изведнъж се възцари сериозно и мрачно настроение. Новодошлите седнаха пред бюрото, а Коул зае обичайното си място до прозореца, встрани от президента. Той мразеше Войлс и Гмински; и те го мразеха. Коул цъфтеше, когато го мразеха. Президентът го слушаше и само това имаше значение за него. Сега щеше да помълчи малко. Когато в стаята имаше външни хора, бе важно да се покаже, че командва президентът.
— Съжалявам, че се наложи да дойдете, но ви благодаря, че сте тук — заяви домакинът. Те кимнаха мрачно, приемайки уж на сериозно тази очевидна лъжа. — Какво е станало?
Войлс заговори бързо и съвсем конкретно. Описа сцената при откриването на труповете в дома на Розенбърг. В един часа през нощта сержант Фъргюсън трябвало по правило да се обажда на сътрудниците, чакащи на улицата. Когато той не излязъл навън, те влезли вътре. Убийствата били извършени много чисто и професионално. После директорът на ФБР описа онова, което знаеше за смъртта на Дженсън. Счупен врат. Удушване. Открит от някакъв посетител на балкона. Явно никой не е видял нищо. Този път тонът на Войлс не бе толкова груб и рязък. Беше лош ден за Бюрото и той усещаше, че ударът иде. Какво пък, беше надживял петима президенти и със сигурност щеше да надиграе тоя идиот.
— Двете убийства очевидно са свързани — втренчи очи в него президентът.
— Вероятно. Разбира се, по всичко изглежда, че е така, но…
— Хайде, хайде, директоре. За двеста и двайсет години сме убили четирима президенти, двама или трима кандидат-президенти, половин дузина борци за граждански права, няколко губернатори, но никога член на Върховния съд. А сега, в една нощ, в рамките на два часа са убити двама. И вие не сте убедени, че убийствата са свързани помежду си?
— Не съм казал такова нещо. Трябва да има някаква връзка. Но просто убийствата са толкова различни… И толкова професионални. Сигурно си спомняте, че досега сме получили хиляди заплахи срещу Върховния съд.
— Много хубаво. И кого подозирате тогава?
Никой не можеше да подлага Ф. Дентън Войлс на кръстосан разпит. В очите му проблесна нескрита ярост.
— Още е твърде рано да подозираме когото и да било. Засега търсим следи.
— Как се е промъкнал убиецът в дома на Розенбърг?
— Никой не знае. Не сме го забелязали да влиза, нали разбирате? Явно е бил там известно време. Вероятно се е скрил в някой стенен гардероб или пък на тавана. Повтарям, не ни разрешаваха да влизаме вътре. Розенбърг не ни допускаше в дома си. Фъргюсън по правило оглеждаше мястото всеки следобед, когато съдията се прибираше от работа. Все още е много рано, но следи от убиеца не сме открили. Никакви, освен трите трупа. Късно следобед ще имаме балистичната експертиза и резултатите от аутопсията.