Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.
Дарби и Грей останаха сами.
— Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? — попита тя.
— Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.
— Ти ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се.
Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.
В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.
— Няма да повярвате — заяви той. — Току-що имах два разговора. Първо се обади Лудвиг от Китай. Президентът го открил там и почнал да го моли да задържим материала двайсет и четири часа. Лудвиг каза, че човечецът само дето не плачел. А Лудвиг, нали си е джентълмен, го изслушал най-внимателно и после най-учтиво му отказал. После звънна съдията Роланд, мой стар приятел. Изглежда, че ония приятелчета от „Уайт и Блазевич“ са го вдигнали от масата да го молят за разрешение да подадат иск за спиране на материала още тази вечер и за незабавното му разглеждане. Съдията Роланд ги изслушал доста невнимателно и най-неучтиво им отказал.
— Давай да го пускаме това мъничко бижу! — изрева Краутхамър.
43
Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.
Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.
— Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.
— Точно така — потвърди Дарби.
— Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.
— Няма ли тук някакъв алкохол? — попита троснато Грей.
— Съжалявам, не. — Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.
Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост — държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.
— Беше ли те страх? — запита той.
— Да. А теб?
— И мен, но същевременно се чувствах в безопасност. Не беше както доскоро, все пак шестима души, въоръжени до зъби, ни служеха за щит. Пък и как да разбереш, че те следят, когато си в кола без прозорци?
— На Войлс цялата тая работа страшно му хареса, нали?
— Беше като Наполеон — чертае планове, разполага войските… Това е голям момент за него. Сутринта ще поеме удара, но веднага ще го отклони. Единственият човек, който може да го уволни, е президентът, а точно сега Войлс го държи в ръцете си, бих казал аз.
— И убиецът бе намерен. Сигурно наистина е доволен.
— Мисля, че удължихме кариерата му поне с десет години. Какво направихме, а!
— Струва ми се, че е симпатичен — усмихна се Дарби. — В началото не го харесах, но човек някак си неусетно започва да го възприема. Освен това е добър. Когато говореше за Верхик, видях как очите му се насълзиха.
— Направо сладурче. Сигурен съм, че Флетчър Коул ще си умре от удоволствие, като се срещне след няколко часа с това мило и добро човече.
Стъпалата й бяха издължени и слаби. Всъщност съвършени. Той ги погали лекичко и се почувства като ученик на втората си среща, който е стигнал до коляното и сега не смее да помръдне длан по-нагоре. Нозете й бяха бледи и имаха нужда от слънце; знаеше, че само след няколко дни те ще потъмнеят, а между пръстите й ще скърца пясък. Не го беше поканила дори на гости и това беше обезпокоително. Нямаше никаква представа къде отива тя — изглежда нарочно криеше. Макар че не бе убеден дали и тя самата знае със сигурност посоката си.