Часовникът й беше в чантата и тя нямаше намерение да го слага поне шест месеца. Но въпреки това продължаваше да си поглежда китката. Прозорецът се отваряше трудно, а глъчката откъм пазара отекваше по улиците. Беше горещо като в сауна.
Тази първа сутрин стоя до прозореца цял час и гледа навън. Долу под нея пристанището бавно се събуждаше. Всичко беше някак меко, плавно, големите кораби започнаха да се приближават един по един, а от палубите на платноходките вече долитаха гласове. На една от тях се показа някакъв мъж и скочи във водата за първата си утринна баня.
Тя можеше да се приспособи към този живот. Стаята й беше малка, но чиста. Климатична инсталация нямаше, но вентилаторът работеше и беше доста поносимо. Вода имаше почти през цялото време. Реши да остане тук няколко дни, може би седмица. Къщата й беше на улица, която водеше към пристанището. За момента й харесваха тълпите и тесните улички. Сред тях се чувстваше в безопасност. Щеше да се разходи и да си намери каквото й трябваше. Сейнт Томас беше известен с хубавите си магазини и тя наистина се радваше, че ще може да си купи дрехи, които след това няма да захвърли скоро.
Имаше и по-хубави стаи, но и тази щеше да свърши работа. Засега. Когато напускаше Сан Хуан, се зарече, че ще престане да се озърта. Беше видяла вестника в Маями и част от истерията по телевизията, докато чакаше на летището, и разбра, че Матис е изчезнал. Ако продължаваха да я следят, значи искаха просто да си отмъстят. А ако бяха успели да я открият след всичките тези прехвърляния, значи не бяха обикновени хора, а свръхчовеци и тя никога нямаше да се отърве от тях.
Тогава не се бяха появили повече пред редакцията и тя се надяваше, че са се отказали да я преследват. Въпреки това два дни си стоя в стаята през повечето време. Търговският център беше наблизо. На дължина четири пресечки и ширина две имаше стотици магазинчета, където се продаваше всичко. Тротоарите и безистените бяха пълни с американски туристи, дошли с големите кораби. Тя беше просто една от тях, тръгнала да обикаля света с голяма сламена шапка и шарени бермуди.
За пръв път от година и половина си купи някакъв роман и го изчете за два дни, проснала се на малкото легло под тихо бръмчащия вентилатор на тавана. Зарече се, докато не стане на петдесет години, да не прочете и ред, свързан с правото. Всеки час поне един път заставаше до отворения прозорец и се любуваше на гледката. Веднъж преброи двайсет кораба, които чакаха да влязат в пристанището.
Стаята свърши онова, за което бе наета. Дарби се отдаде на скръбта си по Томас и плака много. Но беше решила твърдо, че ще е за последен път. Искаше да остави вината и болката в това малко кътче в Шарлот Амали и да си тръгне оттук с хубави спомени и спокойна съвест. Не се оказа толкова трудно, колкото си беше представяла. На третия ден вече не можеше да плаче. И само веднъж бе захвърлила романчето настрани.
На четвъртата сутрин тя събра новите дрехи в новите чанти, които бе купила, и взе ферибота за Круз Бей на остров Сейнт Джон, който се намираше на двайсет минути от Сейнт Томас. После взе такси и тръгна нагоре на север по брега. Прозорците бяха отворени и морският вятър галеше лицето й. Музиката беше някаква смесица между блус и реге. Шофьорът пляскаше по кормилото и пееше в такт. Притворила очи, тя потропваше ритмично с крак. Беше опияняващо.
При Махо Бей той се отклони от главния път и пое бавно към океана. Беше избрала това местенце измежду сто острова, защото тук не се разрешаваше ново строителство. В този залив имаше само няколко летни вили и къщички. Таксито спря в началото на тясна алея с дървета от двете страни и тя му плати.
Къщата бе кацнала там, където се срещаха планина и море. Бе построена изцяло в карибски стил — боядисани в бяло дървени стени и червени плочи на покрива. Гледката беше наистина фантастична. Дарби тръгна по пътеката, после се заизкачва по стълбите. Къщата беше едноетажна, с две спални и веранда над водата. Струваше две хиляди на седмица и тя я беше наела за един месец.
Дарби остави чантите на пода в хола и излезе на верандата. Под краката й, на десетина метра, беше плажът. Вълните кротко галеха брега. Две платноходки бяха хвърлили котва в спокойните води на залива, обграден от три страни с планини. Гумен сал с пляскащи весело деца се носеше безгрижно между тях.
Най-близката къща беше надолу по плажа. Покривът й едва се виждаше между дърветата. На пясъка се изтягаха няколко души. Дарби бързо сложи новите си бикини и изтича към водата.
Смрачаваше се, когато таксито най-сетне спря на алеята. Той слезе, плати на шофьора и колата потегли. След минута фаровете изчезнаха надолу по шосето. Взе чантата си и тръгна по пътеката към къщата. Не беше заключено. Лампите светеха. Тя беше на верандата. Държеше чаша, пълна с натрошен лед и някакво питие, а с бронзовия си загар приличаше на туземка.