— Искам да са тук веднага щом ги получите.
— Да, господин президент.
— Искам още съкратен списък на заподозрените лица до пет часа следобед. Ясно ли е?
— Естествено, господин президент.
— Бих желал също така и доклад от вас за мерките по охраната и къде точно се е пропукала.
— Вие приемате, че охраната се е пропукала?
— Двама съдии са убити, и двамата са били под охраната на ФБР. Струва ми се, че американският народ заслужава да чуе какво точно се е объркало. Да, пропукала се е вашата охрана.
— На вас ли трябва да докладвам или на американския народ?
— Ще докладвате на мен.
— А после вие ще свикате пресконференция и ще докладвате на американския народ, нали така?
— Боите ли се от чужди очи, директоре?
— Ни най-малко. Розенбърг и Дженсън са мъртви главно защото отказаха да ни сътрудничат. Много добре съзнаваха опасността и въпреки това не си даваха труда да ни помогнат. Останалите седем оказват съдействие и са още живи.
— Засега. По-добре да проверим, че взеха да измират като мухи. — Президентът се усмихна на Коул, който се захили и едва не се изсмя в лицето на Войлс.
После началникът на кабинета реши, че е време да се обади.
— Директоре, знаехте ли, че Дженсън ходи по такива места?
— Той е възрастен човек, заемащ пост, който е пожизнен. И гол на маса да вземеше да танцува, не можехме да го спрем.
— Разбира се, сър — отвърна учтиво Коул. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.
Войлс пое дълбоко дъх и отклони поглед встрани.
— Да, подозирахме, че е хомосексуалист, и знаехме, че предпочита определени кинотеатри. Нямаме нито властта, нито желанието да разпространяваме подобна информация, мистър Коул.
— Искам ония доклади следобед — заяви президентът.
Вперил поглед в прозореца, Войлс явно чу това, но не реагира.
Президентът погледна към Робърт Гмински, директора на ЦРУ.
— Настоявам за ясен отговор, Боб.
— Да, сър — някак си се стресна Гмински и смръщи вежди. — Какво точно искате да знаете?
— Искам да зная дали тези убийства са свързани по някакъв начин с някоя агенция, група или каквато и да била организация, работеща за американското правителство.
— Хайде сега! Сериозно ли говорите, господин президент! Това е абсурдно! — Гмински се правеше на абсолютно шокиран, но и президентът, и Коул, и дори Войлс знаеха, че напоследък в ЦРУ е възможно всичко.
— Напълно сериозно, Боб.
— Тогава и аз ви отговарям сериозно. И ви уверявам, че нямаме нищо общо с тая работа. Ужасявам се, че дори можете да си го помислите. Абсурдно наистина!
— Ти пак провери, Боб. Искам да бъда напълно сигурен. Розенбърг не вярваше на службите за национална сигурност. И имаше хиляди врагове в разузнаването. Ти само провери пак, разбрано?
— Добре, добре.
— И искам доклада ти до пет часа днес.
— Ясно. Ще го имате. Но ще бъде чиста загуба на време.
Флетчър Коул се приближи до бюрото и застана зад президента.
— Предлагам да се срещнем тук в пет следобед, господа. Съгласни ли сте?
Двамата кимнаха и станаха. Коул ги изпрати до вратата без нито дума повече и внимателно я затвори зад тях.
— Чудесно се справихте — обърна се към президента той. — Войлс знае, че е уязвим. Усещам, че ще се пролее кръв. Ще се заемем с него заедно с пресата.
— Розенбърг е мъртъв — повтори си пак президентът. — Просто не мога да повярвам.
— Имам една идея за телевизията — закрачи пак Коул. Поел беше отново командването. — Трябва да се възползваме от шока. Трябва да изглеждате уморен, като че ли цяла нощ не сте си лягали, за да се справите с нещата. Нали така? Цялата нация ще ви гледа, ще очаква от вас подробности и утеха. Мисля, че трябва да облечете нещо топло, успокояващо. Сако и връзка в седем часа сутринта може да изглеждат малко изкуствено. Трябва нещо по-обикновено.
Президентът го слушаше внимателно.
— Халат за баня?
— Е, не чак толкова. Но какво ще кажете за жилетка и спортни панталони? Без връзка. Отдолу — бяла памучна риза с копчета. Все едно главата на семейството, седнал в дневната.