Салинджър усети клопката, но продължи смело напред. Нямаше какво да губи.
— Искам да кажа, че се сблъскваме с дело след дело, в които Розенбърг се мъчи да пренапише Конституцията, за да създаде нови вратички за изключване на доказателства, та да може някой, който очевидно е виновен, да се измъкне ненаказан. На човек просто да му се догади. Той смята, че всички затвори са жестоки, неподходящи за обитаване места, значи според Осмата поправка всички затворници трябва да бъдат пуснати на свобода. Слава богу, че сега представлява малцинството, и то непрекъснато се смалява.
— На вас ви харесва насоката, в която процедира Върховният съд, така ли, мистър Салинджър?
— Точно така, по дяволите.
— Да не би да сте от онези средни, нормални, чистокръвни, патриотично настроени американци, които си мечтаят старият негодник да пукне, докато спи, мистър Салинджър?
Тук неколцина се изхилиха високо. Вече беше по-безопасно да се смееш. Салинджър беше достатъчно разумен да не отговори искрено.
— Не бих пожелал това на никого — заяви той едва ли не засрамено.
— Добре, благодаря ви, мистър Салинджър. — Калахан отново закръстосва аудиторията. — Винаги слушам с удоволствие вашите коментари. И сега както обикновено вашето мнение по правните въпроси не се различава от това на аматьора.
Смехът беше вече много по-силен. Салинджър поруменя и се сниши на мястото си.
Калахан не се усмихна.
— А сега бих желал да повдигнем интелектуалното равнище на дискусията ни, съгласни ли сте? И така, мис Шоу, защо Розенбърг проявява съчувствие към Неш?
— Втората поправка дава право на гражданите да притежават и носят оръжие. Съдията Розенбърг приема това буквално, абсолютно. Не бива да се забранява нищо. Ако Неш иска да притежава АК-47 или ръчна граната, или пък базука, то щатът Ню Джърси не може да приеме закон, който забранява това.
— Вие съгласна ли сте с него?
— Не, и не само аз. Решението на Върховния съд е взето с осем на един гласа. Никой друг не го е подкрепил.
— Каква е тезата на останалите осем?
— Нещата са съвсем ясни. Отделните щати имат наложителни причини да забраняват продажбата и притежанието на определени видове оръжие. Интересите на щата Ню Джърси имат относително по-голяма тежест от правата на мистър Неш според Втората поправка. Обществото не може да позволи на индивида да притежава автоматично стрелково оръжие.
Калахан я наблюдаваше внимателно. Хубавите студентки по право бяха рядкост в Тулейн и попаднеше ли на някоя, той действаше светкавично. През последните осем години бе имал доста голям успех. В повечето случаи този успех се бе оказал твърде леснопостижим. Жените пристигаха в Правния факултет еманципирани, без задръжки. С Дарби не беше така. Забеляза я в библиотеката през втория семестър на първата й година тук и му трябваше цял месец, за да я примами на вечеря.
— Кой е написал становището на мнозинството? — попита сега той.
— Ръниън.
— И вие съгласна ли сте с него?
— Да. Случаят всъщност е много лесен.
— Тогава защо Розенбърг реагира така?
— Струва ми се, че той просто мрази останалите членове на Съда.
— И застава на обратно мнение само за да ги дразни?
— Често пъти се получава така. Мненията му стават все по-необосновани. Вземете например делото „Неш“. За либерал като Розенбърг проблемът за контрола върху продажбата на оръжие е съвсем ясен. Той би трябвало да напише становището на мнозинството и преди десет години щеше да го направи. В делото „Фордис срещу Орегон“ от 1977-а той интерпретира доста по-тясно Втората поправка. Непоследователността му направо почва да дразни.
Калахан бе забравил за делото „Фордис“.
— Да не искате да кажете, че съдията Розенбърг е вече изкуфял и не помни от старост?
Като боксьор, замаян от каскадата удари на противника, Салинджър се хвърли пак в боя. Последен рунд.
— Той е абсолютно изкукуригал и вие го знаете. Не можете да обосновете становищата му.
— Може невинаги да е съвсем последователен, мистър Салинджър, но поне още е жив.
— Тялото му е живо, но умът му е мъртъв.
— Той диша, мистър Салинджър.
— Да, диша с помощта на апарат. Трябва да му вкарват кислород с тръбичка през носа.
— И това има значение, мистър Салинджър. Розенбърг е последният ни голям правник и той още диша.
— По-добре се обадете да проверите — избухна Салинджър и млъкна. Беше казал достатъчно. Но не бе прекалил, така де. Наведе глава под разярения поглед на професора, задраска по тефтера и се зачуди защо ли ги е наговорил всичките тия неща.